Промъквайки се надолу по коридора, надникнах във всички посоки, преди да направя остър завой надясно в края на коридора. Там – точно както беше казала Мира, имаше врата, която водеше към малко стълбище и площадка, използвана за складиране от домашните слуги. Едно стълбище отдолу водеше към коридор зад кухнята. По едно стълбище над него се стигаше до тавана. Изкачих се бързо и се озовах под една от триъгълните кулички на покрива. Пред мен имаше прозорец с плъзгащо се стъкло, от който се разкриваше изглед към задния двор на къщата.
Оставих халата на пода. Така беше предложила Мира.
– Носи халата върху дрехите си на влизане и на излизане. Тогава, ако те забележат в коридора, просто изглежда, сякаш си се измъкнала от леглото. Много по-лесно е да обясниш това, отколкото защо се разхождаш в нормални дрехи посред нощ.
Отвън пред таванския прозорец имаше дървена решетка за увивни растения, по която се бяха катерили още стъбла от глицинии. Взирайки се надолу, си напомних как успешно се бях покатерила по лавиците в каютата на капитана на борда на люлеещ се кораб. Разбира се, там не беше и наполовина толкова високо, а Седрик беше с мен, за да ме хване.
Седрик. Заради него трябваше да направя това.
Метнах се навън през прозореца и се хванах за тънките дървени летви. Мира ме беше уверила, че конструкцията може да удържи тежестта ми, и докато с усилие си проправях път надолу цели три етажа, видях, че е имала право. Дървената решетка остана стабилна. Издишах облекчено, когато кракът ми докосна земята, и си позволих само миг почивка, преди да се отправя през имота. Когато го сторих, не се сдържах и поклатих печално глава. Ако имаше таен изход от къщата, разбира се, че точно Мира щеше да го намери.
В ясното небе отгоре блестяха ярка почти пълна луна и звезди, докато подтичвах равномерно. В главата ми отекваха думите на Уорън за това как скоро потеглял да събере хората си. Трябваше да се надявам, че нещо ги е задържало, докато са се организирали в града, но почти със сигурност щяха да наваксат забавянето, ако пътуваха на коне. Мира беше напълно сигурна за мястото, където щяха да се срещнат аланзанците от Кейп Триумф тази вечер. Трябваше само да последвам указанията ѝ.
Не ми отне дълго време да стигна до един горист участък на север, който ми беше описала. Докато Блу Спринг имаше безброй акри от добре поддържани земи, пустошта почти веднага беше превзела отново тези на Уистерия Холоу. Малка част беше разчистена и нямаше ясно очертана пътека. Единствено разположението на луната ми показваше, че все още вървя в правилната посока. Теренът беше неравен и груб и се препъвах в повалени пънове и клони, полата ми се заплиташе в ниски храсти и други препятствия. Хубаво беше, че тези рокли от кораба вече почти не се носеха, защото щеше да ми се наложи да давам много обяснения, ако някой я огледаше внимателно.
Стигнах до главен път от отъпкана пръст, който трябваше да води до разклонение. Макар и неравен на места, той много улесняваше придвижването и аз ускорих крачка. Но докато минаваше все повече и повече време и не се появяваше никакво разклонение, започнах да се питам дали не бях чула погрешно указанията. И къде бяха Уорън и хората му? Колко време бе минало? Със сигурност поне два часа. Не беше изключено да се появя точно когато хората на Уорън връхлитат върху Седрик. Или може би вече бяха пристигнали.
Не, казах си строго. Няма да го допусна. Не си дадох целия този труд да го спася от преследване само за да видя как го хващат насред полето.
Най-сетне разклонението се появи и според указанията излязох от пътя. Открих стръмен склон, под който се намираха долина и най-накрая дъбова горичка. Отначало не бях сигурна как щях да намеря аланзанците. Когато наближих, скоро успях да различа сиянието на мънички фенери точно като онези, които Седрик беше използвал по време на зимното слънцестоене. Ускорих крачка, прекосявайки с подтичване открития участък от долината: чувствах се изложена на показ в лунната светлина.