– Знам онова, което казват свещениците. Вероятно то не е същото, което ще кажеш ти.
– Аланзиел и Деанзиел били първите, които се разбунтували. Влюбили се, но това не било позволено, не и за ангелите. От тях се очаквало да бъдат над човешките страсти, но любовта им била толкова огромна, че били готови да се опълчат на божиите и човешките закони. Урос ги прокудил, а другите четири непокорни ангела скоро ги последвали. Отказали да затворят душите си за емоциите. Искали да приемат с отворени обятия чувствата в себе си и да научат смъртните да правят същото.
Докато говореше, затаих дъх, несигурна какво чакам.
Седрик посочи към луната:
– Урос прогонил Аланзиел и Деанзиел не само от божествените селения, задето се поддали на страстите си. Били прогонени и от всяко друго селение. Тя е слънцето, а той е луната. И никога не са заедно. Понякога, в подходящото време от денонощието, могат да се зърнат един друг някъде из небето. Нищо повече.
Издишах шумно:
– Ами по време на затъмнение?
Той се забави толкова дълго с отговора, та помислих, че не ме е чул. После каза:
– Те все пак не се случват всеки ден.
– Струва ми се, че ще трябва да се случи само веднъж.
Той се извърна от луната и макар че лицето му беше обвито в сенки, бях съвсем сигурна, че го видях да се усмихва. Напрежението между нас изчезна – поне засега.
– Все още ли говорим за Аланзиел и Деанзиел? – попита той.
– Откъде да знам? Ти си еретикът, не аз.
– Правилно. Ти си само царицата на умелите измъквания, която спасява еретици като мен. Сега кажи ми как възнамеряваш да се вмъкнеш обратно в къщата. – Когато му показах дървената решетка за цветя, по която щях да се катеря, той беше удивен: – По това ли?
Изправих се гордо:
– Разбира се, защо не? Отдавна ти казах, че ме бива в такива неща. А Мира го прави постоянно.
Той трепна:
– Дори не искам да знам. И предполагам, че не би трябвало да се изненадвам. Ти си безстрашна. Тя е безстрашна. Никой не може да тръгне срещу която и да е от двете ви.
Сепнато си спомних старите слухове. Беше се държал много самоуверено там под звездите – с ръце и устни, които знаеха точно какво правят. Изглеждаше наивно да мисля, че при цялото си дръзко държание в университета и замесването си с аланзанците не е имал известен опит с жените. Но представата, че може би предшественицата ми е била най-добрата ми приятелка, беше особено смущаваща.
Насмалко щях да го попитам още там и тогава. Вместо това неловко си пожелахме лека нощ, умишлено спазвайки дистанция помежду си. Той ме проследи как се изкатервам по решетката за цветя, докато стигнах благополучно до тавана, и едва после си тръгна. Навлякох отново халата и успях да се добера обратно до стаята си, без да ме забележат.
Когато влязох, Мира седна в леглото. Очевидно не само на мен ми беше трудно да спя, когато приятелките ми бяха навън и вършеха лекомислени неща.
– Намери ли каквото ти трябваше? – беше всичко, което ме попита.
Това бе въпрос, на който беше трудно да отговоря; въпрос, който можеше да има множество различни значения тази вечер.
– Не съм сигурна, че някога ще го намеря – отвърнах.
17.
Седрик спази обещанието си да ме държи далече от Уорън. През следващите няколко дни той не се появи в разписанието ми. Срещнах го веднъж по време на едно излизане в града с другите момичета, но срещата бе твърде кратка и в присъствието на твърде много хора и той не успя да се впусне в някоя от пламенните си молби. Не скри колко се вълнува да ме види, а аз отговорих възможно най-вежливо, макар той да се перчеше как в нощта на Звездното пришествие били арестували трима аланзанци – нещо, което ми причини болка, защото знаех, че причинява болка и на Седрик. Хубавото беше, че нямаше и следа от майка му или някакъв признак, че е привела в изпълнение заплахата си.
Би трябвало да съм доволна от този развой на нещата. Би трябвало да използвам това време, за да обмисля следващия си ход и как най-добре да плавам в тези опасни води, в които ме беше запратила Виола Дойл.
През повечето време обаче просто мислех за Седрик.
Ако трябваше да съм честна със себе си, Седрик занимаваше мислите ми от мига, в който се срещнахме. Просто се бях постарала да държа чувствата си изтикани настрана в ума ми. Но сега, когато бях отключила сърцето си и бях признала тези чувства... е, сега нямаше как да не мисля за него. Хванах се, че постоянно пресъздавам в ума си всеки миг от онази нощ под звездите. Точният миг, в който се бяха срещнали устните ни. Начинът, по който пръстите му бяха разплели косата ми. Дръзкото движение, с което ръката му се бе плъзнала нагоре по бедрото ми – но никога по-далече.