Понякога, в подходящото време от денонощието, могат да се зърнат един друг някъде из небето. Нищо повече.
Не можех да спя. Почти не можех да ям. Движех се наоколо, прелестно замаяна, възбудена от тръпката на случилото се между нас, макар тази тръпка да беше смекчена от знанието, че това нямаше – че не можеше – да се повтори.
Поне никога не ми каза, че е било грешка. Винаги помнех онази поучителна история, която Тамзин ни беше разказала, за познатото ѝ момиче в Осфро, отдало не само целувките си на мъж, който ѝ беше обещал всичко само за да ѝ каже по-късно, че това било „недоразумение“.
Но Седрик никога не спомена, че съжалява, нито прибягна до други унизителни оправдания. В някои отношения така влошаваше положението. Означаваше, че не смята случилото се за грешка. Аз също не мислех така. Никой от нас не можеше да отрече обаче, че то усложняваше нещата.
Така че всъщност намирахме за най-добре да разговаряме възможно най-малко – не поради някаква враждебност, а защото просто нямахме доверие на самите себе си. Един ден обаче общуването бе неизбежно. Няколко от нас се готвеха да отидат на празненство и той ме дръпна настрана, докато другите се бяха разсеяли. Застанахме на няколко сантиметра един от друг и аз преброих всеки един от тях.
– Намерих ти някого – каза ми той, хвърляйки бърз поглед назад към вратата. – Добър човек – стана ми ясно, когато говорих с него. А после го потвърдих чрез няколко души, които познават слугите му. Винаги можеш да разбереш много за някого по слугите му. – Седрик се поколеба: – И е много... откровен. Забавен. Помислих си... ами, помислих си, че това ще се хареса и на теб.
Към трептящото от електричество привличане между нас се примеси неловкост. Изключително странно беше мъжът, когото така отчаяно желаех, да ми намира подходящ съпруг.
– Благодаря ти – казах, несигурна какво друго да отговоря.
– Точно сега той е извън града, но уредих да се срещнете в края на седмицата. Има само един проблем...
Не можах да сдържа усмивката си:
– Седрик, има купища проблеми.
– Аз ли не знам. Но той е... ами, той е адвокат. Все още си гради име. Къщата му в града е малка. Хубава – но малка. И има само двама слуги.
– Разбирам. – Макар че тук, в колониите, това бе почтен и достоен за уважение пост, един адвокат нямаше да осигури същия лукс като например един собственик на плантация или корабен магнат. Със сигурност не и онзи, който един губернатор можеше да предложи. Двама слуги означаваха, че най-вероятно щях да помагам в изпълнението на някои от домакинските задължения.
– Винаги ще бъдеш осигурена – побърза да каже Седрик. – Ще се чувстваш удобно – все пак ще бъдеш част от някои светски събития. Не онези в най-висшите обществени слоеве... но някои. И чух, че е добър. Най-вероятно ще напредне, може би дори с течение на времето ще се премести на някакъв правителствен пост. За много момичета тук това би била изключително добра партия.
– Но не непременно и за диаманта.
– Не – съгласи се той. – И не беше сигурен дали изобщо ще го искаш, или пък дали може да си те позволи. Би могъл да си позволи само минималната ти цена, ако вземе заем, но не обещава пари за издръжка. Убедих го, че ще си струваш парите.
Почувствах тъпа болка в гърдите:
– Разбира се, че си го убедил. Ти би могъл да продадеш спасение на свещеник.
Той трепна:
– Аделейд, знам, че не е каквото би искала...
– Не – прекъснах го. – Идеално е. Бих предпочела да живея скромно с мъж, когото мога да уважавам – може би дори да харесвам – отколкото да бъда глезена от някого, който постоянно ме държи в страх със заплаха за разкритие.
– Ще го харесаш... – думите заседнаха в гърлото на Седрик.
Почти посегнах към него, но се дръпнах назад, преди да се случи нещо, което може би нямаше да мога да овладея. Стиснах ръка в юмрук отстрани до тялото си. От другата стая дочух някой да ме вика по име. Със Седрик останахме да стоим заедно за миг, казвайки си безмълвно милион неща, а после се обърнахме да се присъединим към другите.
Мистрес Кълпепър изцъка неодобрително с език, когато ме видя.
– Аделейд, къде са ти бижутата? Цяла седмица си разсеяна и небрежна – изключително неуместно за момиче с твоето високо положение.
– Съжалявам, мистрес Кълпепър. – Паметта ми беше толкова изпълнена с подробности от една отдадена на забранени постъпки нощ и предположих, че нямаше много място за кой знае колко други неща.