Искаше да отнеме болката й, да я всмуче в себе си. Но не отиде при нея – не си го позволи. Даде й книгата. Написа я за нея, за да разбере защо той не можеше да й даде всичко, което искаше, всичко, което това изключително създание заслужаваше, всичко, което бе – твърде слаб или твърде недостоен – да й даде.
Спомни си онова парти в дома й, когато отиде да я търси и ги завари двете с Киси да гледат „Буч Касиди“ по телевизията. Редфорд никога нямаше да се озове в тясно болнично легло, свит като зародиш. Док никога нямаше да се срине. Нито Птичаря Калибър. Как можеше тя да обича мъж, способен да свърши толкова безславно?
Извърна се от прозореца. Не трябваше да я води тук, не биваше да я допуска отново в живота си, да я обича толкова силно. Любовта събаряше защитните прегради, които бе изградил, за да живее. Тъй като самата тя бе силна, не желаеше да приеме, че той е слаб. Другите момчета не рухнаха, а той се разпадна.
Тя бе разпръснала ръкописа край креслото, в което го бе чела. Той си я представяше как седи там, подвила онези невероятно дълги крака под себе си, смръщила красивото си лице, докато съсредоточено чете. Приближи се до креслото и коленичи, за да събере листовете. Ще запали огън и ще ги изгори, преди да си легне. Те бяха като гранати, разхвърляни наоколо, и той нямаше да заспи спокойно, докато не ги унищожи. Защото, ако някой друг прочете написаното в тях, не му оставаше нищо друго, освен да опре дулото на пистолета до челото си и да си пръсне мозъка.
Върна се до прозореца. Тя бе притихнала. Може би беше заспала. Надяваше се да е заспала.
Отиде при креслото и погледът му попадна върху първата страница. Вдигна я, огледа качеството на печата, забеляза, че дясното поле е прекалено малко. Регистрира всички тези дребни, незначителни факти и започна да чете.
ГЛАВА ПЪРВА
Всичко във Виетнам е като миниран капан. Пакет цигари, запалка, станиолова обвивка на бонбон – всички тези неща могат да избухнат в лицето ти. Но не очаквахме, че малкото детско телце, лежащо отстрани на пътя към Куанг Чи, може да е миниран капан. Кой би допуснал, че едно мъртво дете може да бъде бомба? Това бе отвъд границите на човешкото разбиране…
* * *
По някое време през нощта Джейк я внесе вътре. Главата й се удари, докато се опитваше да мине през вратата на гостната, и той изруга, но когато я положи върху леглото и й прошепна „лека нощ“, нежността в гласа му я накара да се престори на заспала.
Що се отнася до чувствата, той е най-непочтеният човек, когото съм срещала. Това бе казала на Киси за него и беше права. Беше изпитала достатъчно болка в живота си и беше дотук. Да обича мъж, който подмяташе сърцето й като баскетболна топка, беше мъчение, което повече не можеше да понесе.
Рано на следващата сутрин, тя го намери заспал върху един от диваните. Устата му бе полуотворена, а ръката – заровена в купчината листове, разпръснати на пода под него. Откри ключовете на ягуара и натъпка възможно най-безшумно багажа си в сака. Пикапът му бе в гаража, така че не го оставяше без превоз.
Колата запали от раз. Докато излизаше на заден и обръщаше на алеята за коли, утринното слънце заслепи очите й, още подути от сълзите. Бръкна в чантата за слънчевите очила. Алеята беше стръмна и неравна. Джейк и неговата несигурност. Беше направил къщата почти недостъпна, за да опази скъпоценното си глупаво уединение.
Колата запълзя надолу по пътя. Някакво движение в огледалото за обратно виждане привлече вниманието й. Джейк тичаше след колата. Краят на ризата му се вееше, а косата му стърчеше във всички посоки. Приличаше на човек, готов на убийство. Крещеше нещо, но Фльор не можеше да го чуе. Може би така беше по-добре.
Натисна педала на газта, взе следващия завой прекалено бързо и дъното на колата заора в една от браздите на пътя. Тя изви рязко волана надясно и ягуарът поднесе. Преди да успее да го изправи, предното колело увисна над канавката отдясно на пътя.
Фльор изключи двигателя, отпусна ръце върху волана и зачака Джейк и гнева му. Или Джейк и едно от заядливите му остроумия, или Джейк и поредната димна завеса, която ще изпречи помежду им. Защо просто не я остави да си отиде? Защо най-после не изберат по-лесния изход?
Вратата на шофьора се отвори, но младата жена не помръдна. Дишането му бе учестено, както нейното през онази нощ на Четвърти юли преди шест месеца. Фльор бутна очилата по-високо на носа си.
— Забравила си медальона. – Гласът му се извиси повече от обикновено. Той се прокашля. – Искам да вземеш медальона, цветенце.