Внезапно се чу изщракване и линията прекъсна.
Фльор се свлече на ръба на леглото, все още стискайки слушалката в ръка. Не дължеше нищо на майка си. Белинда сама бе решила да остане омъжена за Алексей. Беше прекалено обсебена от ореола на свръхбогатите и могъщите, обкръжаващ Алексей, и каквото и да се случваше в момента с нея, бе единствено по нейна вина.
Ала все пак… Белинда беше нейна майка.
Остави слушалката върху вилката и се застави да проанализира отношенията си с Белинда, което отдавна избягваше. Спомените за времето, прекарано заедно, се заредиха пред очите й като страниците от ръкописа на Джейк. Тя видя с нови очи това, което не бе забелязала преди. Видя съвсем ясно майка си – слаба, лекомислена жена, която искаше да гребе с пълни шепи най-доброто от живота, но или нямаше възможности, или не притежаваше силата да го постигне сама. И тогава видя любовта на майка си – егоистична, себична, оплетена с условности и различни хитрости – но все пак любов. Толкова искрена, че Белинда никога не можа да проумее защо Фльор се съмняваше в нея.
Запази билет за сутрешния полет до Париж. Беше твърде рано, за да се обади на Джейк, затова остави бележка на бюрото на Риата да го уведоми, че се е наложило спешно да замине по работа извън града и да не се тревожи, ако няколко дни не му се обади. Не желаеше нито той, нито Мишел да разберат какво е предприела. Последното, което искаше, бе Джейк да цъфне в Париж, въоръжен с два револвера и камшик. А Мишел бе страдал достатъчно от безразличието на Белинда.
Докато излизаше от къщата, в главата й се превъртаха различни сценарии, кой от кой по-ужасен. Белинда може да смяташе, че всичко е заради нея, но Фльор не се заблуждаваше: Алексей използваше Белинда като примамка, за да доведе дъщеря му обратно при него.
* * *
Къщата на „Рю дьо Биенфезанс“ се издигаше сива и мълчалива в сумрака на зимната парижка вечер. Изглеждаше също толкова недружелюбна, каквато Фльор я помнеше. Докато се взираше през прозореца на лимузината, която бе наела от хотела, младата жена си спомни за първия път, когато бе видяла мрачната резиденция. През онзи ден бе толкова изплашена – ужасена от срещата с бащата, когото не познаваше, изпълнена с болезнен копнеж да види майка си, притеснена за неподходящите си дрехи. Поне този път нямаше защо да се тревожи за дрехите.
Под вечерната кадифена наметка, подплатена със сатен, Фльор бе облечена с последния тоалет, който Мишел бе сътворил за нея – права, виненочервена рокля от кадифе, с тесни, плътно прилепнали ръкави. Корсажът беше с дълбоко деколте, извезан с изящна плетеница от тъмночервени мъниста. Роклята бе с асиметричен подгъв, превърнал се в запазена марка на Мишел – от едната страна стигаше до коляното, а от другата се спускаше до средата на прасеца, с мъниста по края, за да се подчертае диагоналната линия. Косата й бе вдигната в по-сложна прическа от обичайното, а между спуснатите покрай ушите й кичури проблясваха гранатови обеци. На шестнайсет години Фльор бе решила, че е много мъдро да се появи в дома на Алексей в обикновени дрехи, но на двайсет и шест не мислеше така.
Вратата отвори млад мъж в костюм от три части. Дали не беше един от главорезите, за които бе споменала Белинда? Приличаше на погребален агент, завършил „Харвард“ с диплом по икономика.
— Вашият баща ви очаква.
Обзалагам се, не ме очаква. Подаде му вечерната наметка.
— Бих искала да видя майка ми.
— Оттук, ако обичате.
Тя го последва в предния салон. Стаята беше студена и празна. Единственото украшение беше букетът от бели рози върху полицата на камината като в погребална зала. Фльор потръпна.
— Вечерята ще е готова всеки момент – оповести погребалният агент. – Бихте ли желали първо да пийнете нещо? Може би чаша шампанско?
— Бих желала да видя майка ми.
Той се обърна, все едно не я беше чул, и изчезна надолу по коридора. Фльор обви ръце около себе си, опитвайки се да се предпази от гробовния студ в помещението. Свещниците по стените хвърляха зловещи сенки върху гротескните фрески по тавана.
Достатъчно, каза си Фльор. Само защото погребалният агент бе затворил вратата, сякаш да я запечата в гробницата, не означаваше, че бе длъжна да остане тук. Токчетата на вечерните й обувки затракаха върху мрамора, когато излезе в коридора. Вдигнала високо глава, в случай че я следят невидими очи, тя мина покрай безценните гоблени и се отправи към внушителното стълбище. Когато стигна до горе, друг погребален агент с грижливо зализана коса и тъмен костюм й препречи пътя.