Мечта за мечта. Алексей най-после я бе победил.
* * *
Алексей Савагар стоеше до прозореца, пръстите на дясната му ръка се бяха вкопчили в края на завесата, докато наблюдаваше как високата изправена фигура все повече се смалява и изчезва надолу по алеята. Беше мразовита нощ, а тя нямаше връхна дреха, но не се сви от студ, нито се обгърна с ръце, недосегаема за температурите. Беше великолепна.
Голите клони на старите кестени образуваха костелив купол над главата й. Той си припомни дърветата, отрупани с цвят, и как – преди много години – една друга жена се отдалечаваше надолу по същата тази алея сред вихрушка от снежнобели кестенови цветове. И двете го бяха предали. При все това той ги бе обичал.
Обзе го чувство на безкрайна пустота. Седем години той беше обсебен от Фльор, а сега всичко бе свършило. Повече нямаше с какво да запълва дните си. Помощниците му бяха идеално обучени и можеха сами да се справят с делата му, а заради поразеното от удара лице Алексей никога повече нямаше да се появи в обществото.
Тъпа болка запулсира в лявото му рамо и той започна да го масажира с дясната ръка. Тя вървеше изправена и горда, а от светлината на уличните лампи мънистата върху роклята й избухваха в рубинени искри. Бляскавото момиче. Тя вдигна ръка и нещо падна на земята. Алексей беше твърде далеч, за да го различи, но въпреки това знаеше. Толкова ясно, сякаш тя стоеше до него, той знаеше съвсем точно какво бе хвърлила. Една бяла роза.
И тогава болката експлодира.
* * *
Блинда го намери в библиотеката. Беше се сгърчил на пода до прозореца. Тя коленичи до него.
— Алексей? – Промълви съвсем тихо името му, защото знаеше, че хората му са наблизо, а тя не биваше да идва тук.
— Б-Белинда? – Гласът му бе надебелял и звучеше завалено. Тя вдигна главата му, положи я върху скута си и извика сподавено, когато видя гротескно изкривената страна на лицето му.
— О, Алексей… – Притисна го по-плътно. – Горкичкият ми, бедничкият ми Алексей. Какво е станало с теб?
— Помогни ми. Помог… – Агонизиращият шепот я ужаси. Искаше да му каже да престане да говори на секундата. Почувства мокрота върху бедрото си и видя струйката слюнка, проточила се от устата му, която капеше върху пеньоара й. Това вече беше прекалено. Искаше да избяга. Тогава си спомни за Фльор.
— П-повикай помощ. – Думите се точеха мъчително от устата му. – Н-нуждая се от помощ.
— Шшт… Запази силите си. Не се опитвай да говориш.
— Моля те…
— Почивай, мили мой. – Сакото му се бе разтворило и един от реверите се бе подгънал. Бяха женени от двайсет и седем години, а досега нито веднъж не бе виждала костюма му в такъв безпорядък. Белинда оправи ревера.
— П-помогни ми.
Тя се взря в него.
— Не се опитвай да говориш, мили мой. Просто си почивай. Аз няма да те оставя. Ще те държа, докато повече не се нуждаеш от мен.
Жената видя страха в очите му, отначало бе само секундна искра. Постепенно искрата се разпали и тя знаеше, че той най-сетне се е досетил. Погали редките му коси с треперещи пръсти.
— Бедното ми дете – промълви тя. – Моето скъпо, бедно дете. Знаеш ли, аз те обичах. Ти беше единственият мъж, който истински ме е разбирал. Само ако не беше взел моето бебче.
— Н-не го… п-прави. У-умолявам те… – Мускулите на дясната му страна се напрегнаха, ала той бе твърде слаб, за да вдигне ръка. Устните му започнаха да посиняват и дишането му се учести. Тя не искаше той да страда и се опита да измисли как да облекчи болката му. Накрая разтвори пеньоара си и притисна лицето му към голата си гръд.
Алексей постепенно притихна. Докато Белинда се взираше в лицето на човека, който бе моделирал живота й, две сълзи застинаха върху миглите на несравнимите й очи, наситено сини като първите пролетни зюмбюли.
— Сбогом, мили мой.
* * *
Джейк се чувстваше така, сякаш бяха изсмукали въздуха от дробовете му. Баскетболната топка изсвистя покрай ръката му и се удари в празните пейки за зрителите, но не помръдна. Дори шумът от играта зад гърба му заглъхна. Студът проникна през потната фланелка и достигна до костите му, докато с усилие се опитваше да си поеме дъх.
— Джейк, съжалявам. – Секретарката му стоеше редом с него от едната страна на игрището. Лицето й беше бледо, а челото – загрижено смръщено. – Аз… знаех, че ще искаш веднага да видиш статията. Телефоните прегряха. Трябва да направим някакво изявление…