— Седмица? – Тъкмо, когато е тръгвала за Миконос.
Джейк погали с палец ъгълчето на устата й и прошепна:
— Ще ти се реванширам. Обещавам.
Изглеждаше толкова нещастен и измъчен, че тя не можа да го понесе, затова му метна свиреп поглед.
— Дяволски си прав за това. Ще започнеш с диаманти.
— Колкото пожелаеш – промълви той задавено.
Фльор ухапа палеца му.
Джейк уви около пръста си кичур от косата й.
— Но все още не разбирам как е успял. Никога не съм се разделял с ръкописа.
Сега тя бе тази, която отмести поглед.
— Напротив, раздели се. В нощта, когато го прочетох. Тогава ти излезе навън, не помниш ли? Аз бях сама с ръкописа.
— Не се дръж детински. – Джейк улови брадичката й и обърна лицето й към себе си. После отново я целуна. Сърцето й щеше да се пръсне от любов. Въпреки че той не разбираше какво се е случило, беше сигурен, че тя не го е предала. Вярваше й, не се съмняваше в лоялността й.
Тя пое в шепи упоритата му мъжествена брадичка.
— Някой е влязъл в къщата и е фотографирал ръкописа, докато онзи ден сме се разхождали край брега на океана. Намерих негативите след смъртта му.
— Намерила си ги? – рязко вдигна глава Джейк. – И какво направи с тях?
— Изгорих ги, разбира се.
— По дяволите! – изруга той ядосано.
Фльор не можеше да повярва. Повдигна се на лакът.
— По дяволите?
— Щеше ми се първо да беше говорила с мен – промърмори той. – Това е всичко.
Тя не можа да се възпре. Зави се през глава с одеялото и изкрещя с пълно гърло.
За миг се възцари тишина. Накрая Джейк задърпа завивката. Когато се показа носа й, Джейк се вгледа в нея.
— Пак ще падне голямо писане, това е всичко. – Долната му устна се издаде напред.
Фльор кимна към револвера.
— Зареден ли е?
— Разбира се, че не.
— Много жалко.
Стъклата на прозорците издрънчаха. Джейк побутна револвера по-надалеч.
— Твоите приятели започнаха да ми звънят веднага щом излезе статията. Когато разбраха какви съм ги оплескал, сякаш адът се стовари отгоре ми. Киси долетя от медения си месец. Боже, тази жена наистина ругае като каруцар. Саймън заплаши, че ще посети редакциите на всички вестници и ще разправя наляво и надясно, че съм гей. Мишел ме удари. – Фльор го изгледа остро и Джейк вдигна отбранително ръце. – Аз не му отвърнах. Кълна се в Бога! – Пъхна се отново под завивките и притегли Фльор до гърдите си. – Дори някакъв кретен, на име Бари Ной, ми се обади.
— Шегуваш се.
— Бог ми е свидетел. – Той я погали по косата. – Имаш ли представа колко много хора те обичат?
Сълзи запариха в очите й. Той продължи да говори и да я милва.
— Бях напълно откачил, когато преди три дни ме откри Белинда. Ама и твоята майка си я бива. Погледна ме с онези нейни безумно сини очи и ми заяви, че съм бил най-вълнуващата холивудска звезда, но съм отблъснал единствената жена на света, достойна за мен. – Той поклати глава. – Но чуй това, цветенце. Никой – нито един от всички онези кучи синове, дето си пъхат носа в чуждите работи, нямаха ни най-малката представа къде да те намеря! – Джейк потръпна. – Докато вчера не ми се обади Дейвид Бенис, вече си мислех, че завинаги съм те изгубил. Миконос! Кой, дяволите да го вземат, ще вземе да се вдигне и да ходи сега в Миконос? Честна дума, ако още веднъж избягаш така от мен…
— Аз ли?
Джейк я притисна толкова силно към гърдите си, че Фльор си помисли, че ребрата й ще изпукат.
— Толкова съжалявам, миличка. Наистина много те обичам. Ти си всичко за мен. Когато онази статия излезе, всички се опитваха да ме докопат. Да съдерат кожата ми. Да оглозгат костите ми. – Той попи с целувка сълзата, търкулнала се от ъгълчето на окото й. – После започнаха да пристигат писмата. От всички краища на страната. Пишеха момчета, които са били във Виетнам и не са могли да го изтрият от душите си. Учители, банкери, боклукчии, десетки, които не са могли да се задържат на никоя работа. Някои от тях все още сънували кошмари. Други пък твърдяха, че Виетнам бил най-хубавото нещо в живота им и отново биха направили същото. Най-различни мъже ми разказваха за разводите си, за щастливите си бракове, за децата си. В някои от писмата пишеше, че съм „увековечил мита за лудите виетнамски ветерани“. Но ние не бяхме луди. Ние бяхме просто група хлапета, видели твърде много. Докато четях тези писма, най-после разбрах, че съм написал нещо, което трябва да прочете цялата страна. Ще публикувам книгата си, цветенце, и ще включа и тези писма.