— Разбирам – изсъска той. – Ти отново се продаваш. Я ми кажи, Белинда, какво те отличава от онези крещящо облечени млади жени, които метрдотелът разгонва от вратата? Какво те отличава от проститутките?
Очите й се замъглиха от несправедливите му думи. Той нямаше да й помогне. Защо си бе въобразила, че ще го стори? Тя се изправи и грабна чантата си, преди да се е унижила окончателно, извършвайки непростимия грях да се разплаче на публично място, толкова блестящо като фоайето на „Поло Лоундж“. Ала преди да успее да направи и крачка, Алексей улови ръката й и нежно я дръпна към дивана.
— Прости ми, cherie. Отново те нараних. Но щом продължаваш да хвърляш ножове по мен, рано или късно, би трябвало да очакваш да прокървя.
Тя сведи ниско глава, за да скрие сълзите, търкалящи се по страните й. Една от тях остави тъмно петно върху полата на светло карамеления й костюм.
— Може би ти можеш да вземаш от хората, без да им даваш нищо в замяна, но аз не мога. – Пръстите й се опитваха непохватно да разкопчаят закопчалката на чантата, за да извади носна кърпичка. – Ако това ме прави проститутка в твоите очи, мога само горчиво да съжалявам, задето се обърнах за помощ към теб.
— Не плачи, cherie. Караш ме да се чувствам като чудовище.
Кърпичка, сгъната в безупречен триъгълник, падна на коленете й.
Белинда я стисна, сведе още по-ниско глава и попи очите си.
Постара се движенията й да са колкото е възможно по-незабележими за околните, ужасена, че Ван Хелфин може да я наблюдава или слабата блондинка с него, или Вероник Пек. Ала когато вдигна глава, установи, че никой не гледа към тях.
Алексей се облегна назад и се взря внимателно в нея.
— Всичко е много просто за теб, нали? – Гласът му изведнъж стана дрезгав. – Ще се откажеш ли от фантазиите си, cherie? Ще ме обожаваш ли?
Изрече го, сякаш ставаше дума за нещо обикновено, но то далеч не беше такова. Алексей я очароваше. Дори я вълнуваше, харесваше й начинът, по който хората я гледаха, когато беше с него. Но лицето му никога не е било увеличавано от сребристия екран до такива размери, че да го види целият свят.
Алексей извади цигара от сребърна табакера. Стори й се, че пръстите му треперят, но когато щракна запалката, пламъкът беше равномерен.
— Ще ти помогна, cherie, макар вътрешно да съм убеден, че не бива да го правя. Когато завърша делата си тук, ще заминем за Вашингтон и ще се оженим във френското посолство.
— Ще се оженим? – Белинда не повярва на ушите си, сигурно не бе чула правилно. – Ти няма да се ожениш за мен.
Твърдите линии около устата му омекнаха, а очите му заискриха с истинска любов.
— Няма ли, cherie? Аз те искам, но не за любовница, а за съпруга. Глупаво от моя страна, нали?
— Но аз вече ти казах…
— Qa suffit.* Не повтаряй отново предложението си.
Изплашена от настойчивостта му, Белинда се отдръпна от него.
[Достатcчно! (фр.) – Б.пр.]
— Като бизнесмен, аз никога не рискувам глупаво, а с теб няма никакви гаранции, нали, cherie? – Той прокара пръст по ръба на чашата си. – Helas*, но в същото време аз съм и руснак. Ти не искаш филмова кариера, при все че още не го разбираш. В Париж ще заемеш мястото си като моя съпруга. Това ще бъде нов живот за теб. Непознат, но аз ще те напътствам и много скоро за теб ще заговори целият град – младата жена на Алексей Савагар, още почти дете. – Усмихна се. – Вниманието ще ти хареса.
[* Уви (фр.). – Б.пр.]
Мислите й бясно препускаха. Не можеше да си се представи като съпруга на Алексей, винаги под изпитателния поглед на тези странни, скосени очи. Алексей беше богат и влиятелен, известен в своя свят. Той бе казал, че в Париж ще говорят за нея. Ала тя не можеше да се откаже от мечтите си да стане звезда.
— Не зная, Алексей. Не съм мислила…
Лицето му отново взе да добива твърдо, затворено изражение. Тя усети как той се отдалечава. Ако сега му откаже – ако се поколебае дори за миг – гордостта му никога нямаше да му позволи отново да й прости. Имаше само един-единствен шанс.
— Да! – Смехът й прозвуча писклив и напрегнат. Бебето! Трябваше да му каже за бебето. – Да. Да, разбира се, Алексей. Ще се омъжа за теб. Искам да се омъжа за теб.
Известно време той остана неподвижно, сетне поднесе ръката й към устата си. Усмихна се, завъртя китката й и докосна с устни пулсиращата веничка. Белинда се опита да не обръща внимание на бумтящото си сърце, на страха, бушуващ в кръвта й, на отчаяния въпрос: какво направих?