Париж се оказа точно такъв, какъвто си го бе представяла Белинда. Алексей я разведе из всички места, които туристите обожаваха. Качи я на върха на Айфеловата кула точно един час преди залез-слънце и я целува, докато тялото й не отмаля. Имаше чувството, че всеки миг ще полети към безкрая. Двамата плаваха с лодка в Люксембургската градина, бродеха из Версай под грохота на разразилата се буря. Откриха в Лувъра безлюдно ъгълче, където той пожела да опипа гърдите й, за да ги сравни с тези на мадоните от Ренесанса. Показа й Сена на зазоряване близо до моста „Сен Мишел“, когато сякаш целият град лумваше под лъчите на изгряващото слънце, струящи върху прозорците на старите сгради. Посещаваха Монмартър през нощта, обикаляха потъналите в цигарен дим кафенета на порока по „Пигал“, където той я дразнеше приятно, нашепвайки й сладострастни слова, които караха дъха й да секва, а кръвта да бушува във вените. Обядваха пъстърва и трюфели в Булонския лес под полилеите, висящи под старите кестени, пиеха „Шато Лафит“ в някое уединено кафене край прозорец с разцъфнали лалета. С всеки изминал ден Алексей ставаше все по-безгрижен, често се смееше и сякаш отново се бе превърнал в юноша.
Когато настъпваше нощта, я отвличаше в голямата спалня на сивото каменно имение на „Рю дьо Биенфезанс“ и отново, и отново я обладаваше, докато тялото й сякаш ставаше неотделима част от неговото. Белинда започна да ненавижда работата му, която всяка сутрин го откъсваше от нея. Тя оставаше сама и имаше твърде много време да мисли за бебето, което носеше. Бебето на Флин. Детето, за чието съществуване Алексей не подозираше.
Животът на „Рю дьо Биенфезанс“ без Алексей беше почти непоносим. Белинда не бе подготвена за пищността на сивата каменна резиденция с просторните салони, апартаменти и трапезария, около чиято дълга маса можеха да се настанят петдесет гости. Отначало бе опиянена от идеята да живее сред такъв разкош, но огромната къща много скоро започна да я потиска. Тя се чувстваше малка и беззащитна, докато стоеше в овалното фоайе, облицовано с мраморни плочи с червени и зелени жилки, и се взираше в разпятията, висящи по стените, и гоблените, изобразяващи страховити библейски сцени. Върху тавана в главния салон бяха изрисувани алегорически фигури в дълги плащове и с мечове, сражаващи се с гигантски змии. От двете страни на прозорците, закрити с тежки завеси, се извисяваха внушителни четириъгълни колони, над които бяха надвиснали богато украсени фризове. И над цялото това мрачно великолепие властваше Соланж Савагар, майката на Алексей.
Соланж беше висока и слаба, с късо подстригана боядисана черна коса, голям нос и сбръчкано като пергамент лице. Всяка сутрин точно в десет часа тя се обличаше в един от безбройните си елегантни бели вълнени костюми, запазена марка на прочутия дизайнер Норел, сътворени за нея преди войната, надяваше рубините си и се настаняваше в креслото си в стил „Людовик XV“ в средата на главния салон, за да поеме ежедневното управление на къщата и нейните обитатели. Вероятността, че Белинда, непростимо младата американка, незнайно как успяла да омагьоса сина й, би могла да заеме мястото на Соланж, просто не съществуваше. Резиденцията на „Рю дьо Биенфезанс“ бе царството на Соланж.
Алексей даде ясно да се разбере, че майка му трябва да се уважава, но Соланж правеше невъзможно приятелското общуване. Не говореше английски, освен когато критикуваше – изпитваше удоволствие да изтъква язвително всеки гаф на Белинда и след това да разказва на Алексей за простъпките й. Всяка вечер в седем тримата се събираха в големия салон, където Соланж пиеше на малки глътки бял вермут и пушеше една след друга цигари „Голоаз“, чийто филтър винаги бе изцапан с червило. Говореше отривисто със сина си на френски, напълно пренебрегвайки снаха си.
Алексей разпръсваше с целувки всички оплаквания на Белинда.
— Майка ми е една озлобена стара жена, която е изгубила твърде много в този живот. Тази къща е единственото царство, което й е останало. – Страстните му целувки се пренасяха върху гърдите й. — Бъди търпелива с нея и се старай да й угаждаш, cherie. Заради мен.
И тогава изведнъж всичко се промени.
Една вечер в средата на април, шест седмици след сватбата, Белинда реши да изненада Алексей и се накипри в прозрачната черна нощничка, която си бе купила същия следобед. Докато се въртеше в съблазнителни пируети край леглото, лицето му изведнъж пребледня и той изскочи от спалнята. Тя остана да го чака в мрака, ядосана на себе си, задето не бе осъзнала колко ненавижда Алексей всякакви други нощни одеяния, освен семплите бели нощници, които й избираше. Часовете се нижеха бавно и тягостно, но съпругът й не се връщаше. На сутринта тя бе изтощена от сълзите и безсънната нощ.