Белинда беше потресена.
— Защо богатите семейства ще отпращат децата си далеч от дома?
— Налага се, когато дъщерята е неомъжена, а не може да се намери подходящ съпруг. Сестрите държат децата, докато не се уреди дискретно осиновяване.
Разговорът за бебета я изнервяше и тя се опита да заговори за друго, но Алексей нямаше намерение да се отклонява от темата.
— Сестрите се грижат добре за тях – продължи той. – Не са изоставени да прекарат дните си в бордеи или улицата. Винаги са нахранени и живеят в много добри условия.
— Не мога да си представя майка, способна да даде детето си на някой друг. – Белинда развърза ръкавите и облече пуловера. – Да вървим. Стана ми студено.
— Не можеш да си представиш, защото все още разсъждаваш като буржоазка – рече той, без да помръдва от мястото си. – Ти си моя съпруга и ще трябва да се научиш да мислиш различно. Ти вече си Савагар.
Ръцете й несъзнателно се сключиха върху корема и тя бавно се извърна към него.
— Не разбирам. Защо ми казваш всичко това?
— За да знаеш какво ще стане с твоето копеле. Веднага след като се роди, ще бъде предадено на сестрите в манастира „Благовещение“, където ще бъде отгледано и възпитано.
— Ти знаеш – прошепна Белинда.
— Разбира се, че зная.
Изведнъж слънцето сякаш се скри и всичките й нощни кошмари се нахвърлиха върху нея.
— Коремът ти е издут – процеди той с натежал от презрение глас, – а вените на гърдите ти прозират през кожата. Онази нощ, когато те видях в спалнята в прозрачната черна нощница… Като че ли някой смъкна превръзката от очите ми. Още колко дълго смяташе, че ще можеш да ме мамиш?
— Не! – Белинда почувства, че повече не може да издържи този ужас, и стори това, което се бе заклела никога да не прави. – Не! Бебето не е копеле! Бебето е твое! Това е твое…
Той я зашлеви през лицето и сграбчи грубо ръката й.
— Не се унижавай с лъжа, в която знаеш, че никога няма да повярвам! – Тя се опита да се отскубне, но той я стискаше здраво. – Колко ли си ми се надсмивала в онзи ден в „Поло Лоундж“. Подмами ме да се оженя за теб и аз се улових в капана ти като неопитен ученик. Подигра ми се, направи ме на глупак!
Тя се разплака.
— Знаех, че трябва да ти кажа. Трябваше да ти кажа. Но ти нямаше да ми помогнеш, а аз не знаех какво друго да направя. Ще си тръгна. След нашия развод. Не е нужно да ме виждаш никога повече.
— Нашият развод? О, не, ma petite. Няма да има развод. Не разбра ли това, което ти казах за манастира „Благовещение“? Не разбра ли, че сега ти си в капан?
Страхът я сграбчи, когато си припомни думите му.
— Не! Никога няма да ти позволя да ми отнемеш детето!
Нейното бебе. Бебето на Флин! Щеше да сбъдне мечтите си.
Ще започне нов живот отново в Калифорния. Тя и малкото й момченце, красиво като баща си, или малкото момиченце, по – красиво от всяко друго дете на земята.
Лицето му се изкриви от ярост и жестокост и глупавите й въздушни замъци от илюзии и мечти рухнаха.
— Няма да има развод – изхриптя той. – Ако се опиташ да избягаш, никога няма да получиш нито петак от мен. А ти не можеш да оцеляваш без чуждите пари, нали, Белинда?
— Не можеш да ми вземеш детето!
— Мога да направя всичко, което поискам. – Гласът му беше убийствено спокоен. – Не познаваш френските закони, скъпа моя. Твоето копеле по право е мое. В тази страна бащата има пълната власт да се разпорежда със съдбата на децата си. И те предупреждавам, че ако кажеш на някого за глупостта си, ще те съсипя. Разбираш ли ме? Ще останеш без нищо.
— Алексей, не ми причинявай това – изхлипа отчаяната жена.
Но той вече се отдалечаваше от нея.
Обратният път до Париж изминаха в мълчание. Когато колата мина през портите на имението и пое по алеята за коли, Белинда вдигна поглед към къщата, която бе започнала да ненавижда. Тя бе надвиснала над нея като огромен сив надгробен паметник. Белинда напипа слепешком дръжката на вратата и изскочи от колата.
Алексей тутакси се озова до нея.
— Влез в къщата с достойнство, Белинда, заради самата себе си.
Очите й се наляха със сълзи.
— Защо се ожени за мен?
Той се втренчи продължително в нея, секундите се нижеха и сякаш всяка отнасяше едно погубено обещание. Устата му се сви в горчива гримаса.
— Защото те обичах.
Тя се взря в него. Кичур коса падна върху страната й.
— Ще те мразя вечно заради това.
Отскочи от него и хукна, без да гледа, към „Рю дьо Биенфезанс“. Нещастието й бе още по-осезаемо и смазващо на фона на слънчевата красота на пролетния следобед.
Белинда се скри в гъстите сенки край портите, където високият стар кестен се извисяваше в небето, натежал от бели цветове. Нежните венчелистчета се сипеха по паважа, трупаха се край тротоара като големи снежни преспи. Когато тя зави по улицата, поривът на вятъра от минаваща кола подхвана падналите цветчета и те я обгърнаха като бял облак. Алексей стоеше неподвижно и я наблюдаваше. Белинда, уловена в един от най-сърцераздирателните мигове на живота си, сред вихрушка от снежнобял кестенов цвят.