Щеше да запомни тази картина за цял живот. Белинда, обсипана с бели цветове – глупава и лекомислена, агонизираща, млада. С разбито сърце.
* * *
Мъжът изплющя с отвратителния черен камшик над главата си и по-малките момичета изпищяха. Дори по-големите ученички, които едва снощи се убеждаваха една друга, че вече са твърде пораснали, за да се плашат от противния старец, почувстваха как гърлата им пресъхват. Той беше ужасяващо грозен, с мръсна, сплъстена брада и дълго расо, осеяно с мазни петна. На всеки 4 декември fouettard* избираше най-провинилото се момиче в манастира „Благовещение“, което да получи от ръцете му снопа брезови клонки.
[* Съгласно легендата Pere Fouettard (Father Whipper) е спътник на св. Никола, наказва непослушните деца с камшика си, докато св. Никола раздава подаръци на послушните. – Б.пр.]
Като никога, трапезарията не се огласяше от обичайната сутрешна момичешка глъчка, разнасяща се на поне пет различни езика. Момичетата се притиснаха по-плътно една до друга и потръпнаха, пронизани от болезнено сладки тръпки на страх.
Моля те, Пресвета Дево, нека не съм аз. Молитвите им бяха повече по навик, отколкото от истински страх, тъй като те вече знаеха кого ще избере страшният старец.
Тя стоеше малко настрани от всички, недалеч от пластмасовия коледен венец, висящ на стената до книжните снежинки и афиша на Мик Джагър, който сестрите още не бяха забелязали. Макар че бе облечена също като съученичките си – в бяла блуза, синя шотландска пола и тъмни чорапи до коленете – тя изглеждаше различна от останалите. Беше само на четиринайсет, но вече се извисяваше над всички. Имаше големи ръце, крака като гребла на лодка и лице, твърде едро за тялото й. Русата й коса с преливащи светли кичури стигаше под раменете и бе прихваната в раздърпана опашка. Тя контрастираше с гъстите тъмни вежди, които почти се сключваха над носа и изглеждаха като нарисувани с тъп черен молив. Устата й бе твърде широка и ведно със сребристите шини заемаше почти цялата долна част на лицето й. Ръцете и краката й бяха дълги и тромави, с остри лакти и изпъкнали колене, а върху едното се виждаше мръсен лейкопласт. Докато останалите момичета носеха изящни швейцарски часовници, тя бе надянала на китката си мъжки хронометър с черна кожена каишка, която й бе широка и часовникът висеше отстрани на костеливата юношеска китка.
Но не само фигурата я отличаваше от останалите, а и начинът, по който стоеше с вирната брадичка. Изумителните й зелени очи заблестяваха дръзко, щом нещо не й се понравеше – в настоящия случай fouettard. Непокорното й изражение го предизвикваше да я докосне с камшика. Никой, освен Фльор Савагар, не се осмеляваше да се държи така.
До зимата на 1970-а в повечето прогресивни райони на Франция страховитият fouettard, „злият старец с камшика“, който заплашваше да даде на провинилите се френски ученици брезови клонки вместо коледни подаръци, бе обявен за извън закона. Но до манастира „Благовещение“ промените стигаха бавно и сестрите се надяваха, че позорната слава да бъдеш заклеймена като „възпитаничката с най-лошо поведение“ ще има възпитателен ефект. За съжаление, надеждите им не се оправдаваха.
Страховитият старик изплющя за втори път с камшика и за втори път Фльор Савагар не само не помръдна, но дори не мигна, макар че имаше основателна причина да се тревожи. През януари бе откраднала ключовете от стария ситроен на майката игуменка. Въпреки че се хвалеше наляво и надясно, че може да кара, вряза колата право в бараката с инструменти. През март си счупи ръката, докато изпълняваше акробатични номера върху неоседлания гръб на мърлявото манастирско пони, а след това упорито отказа да признае пред когото и да било, че се е ударила. Никой нямаше да узнае, ако една от монахините не бе забелязала подутата й ръка. Последва нещастният инцидент с фойерверките, довел до изгарянето на покрива на гаража, но това беше невинна детска лудория в сравнение с онзи незабравим ден, когато от манастира изчезнаха няколко от шестгодишните му възпитанички.
Старецът извади от старата си, размъкната торба от зебло сноп брезови клонки и измери поред с очи притихналите ученички, докато погледът му не се спря на Фльор. Впи злобен взор в лицето й и остави брезовите клонки до върховете на протритите й ниски кафяви обувки. Сестра Маргьорит, която смяташе обичая за варварски, извърна поглед, но останалите монахини зацъкаха с езика и заклатиха неодобрително глава. Те се опитваха да бъдат строги с Фльор, но тя беше като живак и постоянно се изплъзваше от дисциплинарните им правила – предизвикателна, импулсивна, жадна да започне истинския си живот. Тя беше тяхната тайна любимка, защото беше прекарала най-дълго време с тях, а и защото бе невъзможно да не я обичаш. Но монахините се тревожеха какво ще стане с нея, когато се измъкне от суровия им контрол.