Сестрите я наблюдаваха, очаквайки да видят поне някакви признаци на разкаяние, когато питомката им вдигна снопа. Уви, напразно! Тя вирна глава и ги дари с дяволита усмивка, преди да обвие ръка около клонките и да ги стисне с лакът, сякаш бяха букет красиви рози с дълги изящни дръжки, поднесен на най-красивата избраница. Всички момичета се закискаха, когато Фльор им изпрати въздушна целувка и скърши снага в няколко подигравателни поклона.
Щом се убеди, че всички са разбрали колко малко й пука за глупавия старец с тъпите му брезови клонки, Фльор се измъкна през страничната врата, грабна старото си вълнено палто от закачалката в коридора и изтича навън. Утрото бе студено и от устата й излизаха бели облачета пара, докато тичаше по плътно утъпканата земя, по-далеч от старите сиви каменни постройки. Измъкна от джоба на палтото любимата си бейзболна шапка с емблемата на „Ню Йорк Янкис“. Шапката закачи гумения ластик на конската й опашка, но Фльор не обърна внимание. Белинда й бе купила шапката миналото лято.
Фльор имаше право да вижда майка си два пъти в годината – по време на коледната ваканция и един месец през август. Точно след четиринайсет дни двете щяха да бъдат заедно в Антиб, където прекарваха всяка Коледа. Момичето отмяташе дните в календара си от миналия август. Най-много от всичко на света обичаше да бъде с майка си.
Фльор не бе виждала баща си. Той я довел в манастира, когато е била само на една седмица, и оттогава никога повече не се бе появявал. Тя нито веднъж не бе ходила в дома на „Рю дьо Биенфезанс“, където те живееха без нея – майка й, баща й, баба й… и брат й Мишел. Вината не била нейна, така я бе уверила майка й.
Фльор подсвирна пронизително с уста, когато приближи оградата, до която стигаха земите на манастира. Преди да й сложат шините, можеше да свирка много по-добре. Преди да й сложат шините, Фльор не вярваше, че може да изглежда по-грозна. Сега знаеше, че е сгрешила.
Дорестият червеникавокафяв жребец изцвили, подаде глава над стълба на оградата и потърка муцуна в рамото й. Беше спортна порода, Сел Франс, собственост на съседа, винар, и според Фльор беше най-красивото създание на земята. Би дала всичко, за да го поязди, но монахините не позволяваха, при все че съседът й бе дал разрешение. Тя искаше да пренебрегне забраната и да го яхне, но се боеше, че ще я накажат, като се обадят на Белинда да не идва.
Един ден Фльор щеше да стане велика ездачка, въпреки че в момента се славеше като най-непохватното момиче в манастира. По няколко пъти на ден се спъваше в големите си ходила, изтърваваше чиниите на пода, събаряше вазите с цветя, а монахините тичаха презглава към детската, за да пазят бебето, което й хрумнеше да погушка. Единствено когато ставаше дума за спорт, Фльор забравяше притесненията заради големите си крака, извисяващата се фигура и огромните ръце. Тя бягаше по-бързо, плуваше по-надалеч и вкарваше шайбата във вратата на хокейното игрище по-добре от всеки друг в манастирското училище. Беше силна и ловка като момче, а да бъде като момче, беше много важно за нея. Бащите обичаха синовете и може би ако беше най-смелата, най-бързата и най-силната, също като момче, баща й ще й позволи да си отиде у дома.
* * *
Дните преди Коледа се влачеха безкрайно бавно до дългоочаквания следобед, когато пристигаше майка й, за да я вземе. Фльор бе опаковала багажа си няколко часа преди това и докато чакаше, една по една монахините се изреждаха в студеното преддверие, за да й дадат последни напътствия.
— Фльор, не забравяй да си вземеш пуловер. Дори на юг може да е студено през декември.
— Да, сестро Доминик.
— Помни, че не си в Шатийон сюр Сен, където познаваш всички. Не бива да говориш с непознати.
— Да, сестро Маргьорит.
— Обещай ми, че всеки ден ще ходиш на литургия.
Тя кръстоса пръсти в гънките на полата си.
— Обещавам, сестро Терез.