— Франки е отвратително име – отсече Белинда и се стовари върху пейката, опитвайки се да си поеме дъх. – Фльор е най-близо до женската версия на името на един мъж, който означаваше много за мен. Фльор Диана. Красиво име за красиво момиче.
Белинда винаги твърдеше, че Фльор е красива, макар че не беше истина. Мислите й се отклониха в друга посока.
— Мразя да съм неразположена. Противно е.
Белинда зарови в чантата си за цигара.
— Съзряваш и се превръщаш в жена, бебче.
Фльор изкриви лице в гримаса, за да покаже на Белинда точно какво мисли по въпроса, а майка й се засмя. Момичето посочи към пътеката, извиваща се към двореца.
— Чудя се дали тя е щастлива?
— Разбира се, че е щастлива. Тя е принцеса. Една от най-известните жени в света. – Белинда запали цигара и бутна очилата на темето си. – Трябваше да я видиш в „Лебедът“ с Алек Гинес и Луи Журдан. Господи, колко беше красива.
Фльор протегна крака. Бяха покрити с фини светли косъмчета и порозовели от слънчевите лъчи.
— Той е стар, не мислиш ли?
— Мъже като Рение нямат възраст. Знаеш ли, принцът наистина е изключителен. Много чаровен.
— Срещала си се с него?
— Миналата есен. Дойде на вечеря.
Белинда надяна отново очилата.
Фльор заби петата на сандала в прахта.
— Той беше ли там?
— Подай ми от онези маслини, скъпа.
Белинда посочи към една от картонените кутии с показалеца си със съвършено оформен нокът във формата на бадем, покрит с лак с цвета на зрели малини.
Фльор й подаде кутията.
— Беше ли?
— Алексей притежава имение в Монако. Разбира се, че беше там.
— Не питам за него. – Изведнъж сандвичът се стори безвкусен на Фльор и тя започна да къса хапки и да ги хвърля на патиците от другата страна на пътеката. – Нямах предвид Алексей, а Мишел.
Произнесе на френски името на тринайсетгодишния си брат, което в Америка беше име за момиче.
— Мишел беше там. Беше във ваканция.
— Мразя го. Наистина го мразя.
Белинда остави настрани картонената кутия, без да я отвори, и всмукна дълбоко от цигарата.
— Не ме е грижа, че е грях – продължи Фльор. – Мразя го дори повече от Алексей. Мишел има всичко. Не е честно.
— Той няма мен, скъпа. Не го забравяй.
— А аз нямам баща. Но пак не сме наравно. Мишел поне може да се прибира у дома, когато не е в училище. Може да бъде с теб.
— Дошли сме тук, за да си прекараме добре, бебче. Нека не говорим за сериозни неща.
— Не мога да разбера Алексей – не се отказваше момичето. – Как е възможно някой толкова да ненавижда едно бебе? Навярно сега би могло, когато съм голяма… Но не и когато съм била само на една седмица.
— Обсъждали сме го толкова много пъти – въздъхна Белинда. – Причината не е в теб. Той така е устроен. Боже, как ми се иска да пийна нещо.
При все че Белинда й го бе обяснявала десетки пъти, Фльор все още не разбираше. Как бе възможно един баща толкова силно да копнее да има синове, че да отпрати надалеч единствената си дъщеря и никога повече дори да не я погледне? Белинда й бе казала, че Фльор му напомняла за провала му, а Алексей не понасял провалите. Но дори и след раждането на Мишел една година по-късно, той не се бе променил. Белинда бе заявила, че причината била невъзможността й да има повече деца.
Фльор изрязваше от вестниците снимки на баща си и ги пазеше в кафяв плик на дъното на шкафа си. Понякога си фантазираше как майката игуменка я вика в кабинета си и там я чака Алексей. Признава й, че е направил ужасна грешка, и й съобщава, че е дошъл да я прибере у дома. След това я прегръща и я нарича „бебчето ми“, както й казваше майка й.
Тя хвърли още едно късче хляб на патиците.
— Мразя го. Мразя и двамата. Мразя и тези ужасни шини! – додаде Фльор за по-голяма тежест. – Джоузи и Селин Сикар ме ненавиждат и не могат да ме понасят, защото съм грозна.
— Просто в момента се самосъжаляваш, скъпа. Спомни си какво ти повтарям постоянно. След няколко години всяко момиче в манастира ще иска да прилича на теб. Само трябва още малко да пораснеш, това е всичко
Лошото настроение на Фльор тутакси се изпари.
* * *
Дворецът на фамилията Грималди представляваше каменна постройка с хоросанова замазка, разпростираща се на голяма площ, с грозни квадратни кули и караулки за гвардейците отпред. Белинда наблюдаваше дъщеря си, която се стрелна през тълпата туристи и се изкачи на върха на старото оръдие, за да разгледа по-добре яхтите в залива на Монако. В гърлото й заседна буца. Фльор беше истинско дете на Флин – същата необузданост и неутолима жажда за живот.