Толкова пъти й се бе искало да разкрие истината. Да каже на Фльор, че мъж като Алексей Савагар никога не би могъл да бъде неин баща. Че Фльор е дъщеря на Ерол Флин. Но страхът я принуждаваше да мълчи. Много отдавна се бе научила да не противоречи на Алексей. Само веднъж бе успяла да го победи. Само веднъж той се беше почувствал безпомощен. Когато се роди Мишел.
След вечерята Белинда и Фльор отидоха на кино, за да гледат американски уестърн със субтитри на френски. Филмът беше стигнал до средата, когато Белинда го видя за пръв път. Сигурно е издала някакъв звук, защото Фльор я погледна.
— Нещо не е наред ли?
— Не, няма нищо – с усилие смотолеви Белинда. – Просто… онзи мъж…
Белинда изучаваше каубоя, който току-що бе влязъл в салона, където Пол Нюман играеше покер. Мъжът беше много млад и далеч не бе красавец като кинозвезда. Камерата го показа в близък план и Белинда затаи дъх. Невъзможно. И все пак…
Изминалите години сякаш се стопиха за миг. Джеймс Дийн се бе върнал.
Актьорът беше висок и слаб, с крака, които постоянно се движеха, сякаш не можеше да си намери място. Дългото му тясно лице приличаше на изсечено с бунтовен замах от кремък, а неправилните му черти излъчваха самоувереност, която достигаше до арогантност. Имаше права кестенява коса; дълъг и тесен нос, с лека гърбица; пухкави и нацупени устни. Единият му преден зъб бе леко крив и нащърбен в края. А очите му… Непокорни и печално сини.
Всъщност не приличаше на Джими – вече го бе осъзнала. Беше по-висок и не толкова красив. Но той беше още един бунтовник – Белинда го усещаше в костите си – още един мъж, който живееше по свои собствени правила.
Филмът свърши, но тя не помръдваше от стола, стиснала нетърпеливата ръка на Фльор, докато чакаше да изтекат надписите. Името му проблесна върху екрана. В гърдите й се надигна неудържимо вълнение.
Джейк Коранда.
След толкова години Джими й бе изпратил знак. Казваше й, че не бива да губи надежда. Един мъж сам кове съдбата си; една жена сама направлява живота си. Джейк Коранда, мъжът зад онова необикновено лице, й бе вдъхнал надежда. Не знаеше как, но все още можеше да сбъдне мечтите си.
* * *
През лятото, малко преди шестнайсетия й рожден ден, момчетата от Шатийон сюр Сен сякаш преоткриха Фльор.
— Здрасти, кукло! – извикаха те в хор, когато Фльор излезе от пекарната с шоколадово петно върху брадичката.
Тя вдигна глава и видя три момчета да се подпират на вратата на съседната аптека. Пушеха и слушаха „Крокодилски рок“ на Елтън Джон от портативен транзистор. Едното момче стъпка фаса си.
— Хей, кукло, погледни насам! – подвикна то на френски и направи подканващ жест с глава.
Фльор се озърна през рамо, за да види на коя от съученичките й говори.
Момчето се засмя. Смушка приятеля си и посочи краката й.
— Погледни тези крака! – продължи на френски.
Фльор сведе поглед, за да види какво не е наред с краката й и още една шоколадова капка от еклера украси сините кожени каишки на сандалите й „Д-р Шол“. Най-високото момче й, смигна и чак тогава тя осъзна, че те се възхищават на краката й. На нейните крака!
— Какво ще кажеш за една среща? – продължи да упорства на френски дългучът.
Среща. Той я канеше на среща! Фльор изтърва еклера и се затича през улицата към моста, където всички момичета трябваше да се срещнат. Светлорусата й коса се развя като лъскава конска грива. Младежите се смееха и подсвиркваха подире й.
Когато се върна в манастира, тя хукна към стаята си и се залепи за огледалото. Същите тези момчета обикновено й подвикваха, че е бостанско плашило. Какво се бе случило? Лицето й изглеждаше все същото: гъсти вежди, като че ли очертани с тъп черен молив, зелени очи, разположени твърде раздалечено, и широка уста, стигаща от едното до другото ухо. Най-после бе спряла да расте, но не преди да достигне метър и осемдесет и два. Наистина шините вече ги нямаше. Може би беше заради това.
* * *
С приближаването на август Фльор едва не се разболя от вълнение и очакване. Щеше да бъде цял месец с майка си! При това на Миконос, любимия им гръцки остров. Първата сутрин двете се разхождаха край брега под заслепяващо белите слънчеви лъчи и Фльор не можеше да спре да бъбри, нетърпелива да сподели всичко с майка си.
— Толкова е странно как всички онези момчета ми викат и подсвиркват. Защо го правят? Мисля, че е, задето най-сетне се отървах от шините.
Фльор подръпваше разсеяно прекалено голямата тениска, която бе нахлузила върху бикини с цвят на зелена ябълка, с който Белинда я бе изненадала. Цветът й харесваше, но двете части на костюма бяха смешно малки и тя се притесняваше. Белинда беше облечена в туника на бледожълти ивици, а върху китката й проблясваше широка стоманена гривна на Галанос*.