Алексей се обърна на пети и излезе от салона.
* * *
Фльор стоеше до прозореца в спалнята на майка си. Белинда спеше, а тя наблюдаваше как Алексей напуска къщата със своя ролс-ройс, каран от шофьор. Сребристият автомобил се плъзна елегантно надолу по алеята за коли, през високите железни порти и излезе на „Рю дьо Биенфезанс“. Улица „Благотворителност“. Какво глупаво име! В тази къща нямаше никаква благотворителност, само един ужасен мъж, който ненавиждаше собствената си плът и кръв. Може би ако беше дребна и красива… Но нали бащите трябваше да обичат дъщерите си, независимо как изглеждат?
Фльор отдавна не беше малко дете, за да плаче, затова обу мокасините и излезе навън да проучи имението. Откри една задна стълба, водеща в градината, където имаше идеално прави лехи, очертани по краищата с грозни храсти. Каза си, че е била истинска късметлийка, задето са я отпратили по-надалеч от това противно място. От лехите в манастира надничаха петунии, сред които котките, сгушени уютно, се припичаха на слънце и подремваха. Момичето изтри очите си с ръкава на пуловера. Една малка, глупава част от нея искаше да вярва, че сърцето на баща й ще се смекчи, когато я види. Че ще осъзнае каква грешка е направил, когато я е изоставил. Глупачка. Глупачка.
Фльор тръсна глава и се огледа. Погледът й попадна върху едноетажна Т-образна постройка, разположена в дъното на градината. Също като къщата бе изградена от сив камък, но нямаше прозорци. Запъти се към нея и се натъкна на странична врата, която не бе заключена. Завъртя дръжката, пристъпи вътре и се озова в… кутия за бижута.
Стените бяха драпирани с черно моаре, а пред нея блестеше под от черен мрамор. Малките прожектори, вградени в тавана, сияеха като рояк звезди, превръщайки го в нощното небе от картините на Ван Гог. Всяко съзвездие осветяваше по един ретро автомобил. Полираните им повърхности й напомняха на скъпоценни камъни – рубини, изумруди, аметисти и сапфири. Някои от колите стояха директно върху мраморния под, но болшинството бяха издигнати върху платформи. Като че ли някой бе подхвърлил във въздуха шепа блестящи камъни, които, преди да паднат на земята, бяха застинали в нощта.
До всяка кола се виждаха тесни колони с гравирани сребърни табели. Токовете на обувките й отекваха върху мраморния под, докато Фльор ги оглеждаше. „Изота-Фраскини“, модел 8, 1932. „Щуц Беркат“, 1917. „Ролс-Ройс Фантом I“, 1925. „Бугати Бреша“, 1921. „Бугати“, модел 13, 1912. „Бугати“, модел 59, 1935. „Бугати“, модел 35.
Всички автомобили, подредени в по-късата част на Т-образното помещение, имаха отличителния червен овал на „Бугати“.
Точно в средата Фльор видя ярко осветена празна платформа, по-голяма от останалите. Върху табелката в ъгъла на платформата с големи удебелени букви бе изписано:
БУГАТИ 41 РОЯЛ
— Той знае ли, че си тук?
Фльор рязко се извъртя и се озова срещу най-красивото момче, което някога бе виждала. Косата му блестеше като фина жълта коприна, а чертите на лицето му бяха дребни и деликатни. Носеше избелял зелен пуловер и омачкан памучен панталон, пристегнат в кръста с широк каубойски колан. Момчето беше много по-ниско от нея, с дребни и нежни кости като на момиче. Ноктите на дългите му тънки пръсти бяха изгризани до живеца. Имаше остра брадичка, а бледо русите вежди се извиваха над очи със същия наситен син оттенък като първите пролетни зюмбюли.
Лицето на Белинда я гледаше, трансформирано в чертите на този юноша. Старата горчилка се надигна като жлъч в гърлото й.
Той изглеждаше по-млад от своите петнайсет години, докато гризеше остатъците от нокътя на палеца си.
— Аз съм Мишел. Нямах намерение да те шпионирам. – Усмихна й се със стеснителна и печална усмивка и внезапно й се стори по-стар. – Ядосана си ми, нали?
— Не обичам да ме дебнат.
— Не съм го правил, но предполагам, че това няма значение. Нито един от двама ни не бива да е тук. Той ще се вбеси, ако узнае.
Английският му беше американски като нейния и това я накара да го намрази още повече.
— Не ме е страх от него – заяви Фльор войнствено.
— Защото не го познаваш.
— Мисля, че на някои от нас им е провървяло повече.
Изрече думите с най-злостен тон.
— И аз така мисля. – Той отиде до вратата и започна да изключва светлините, проблясващи на тавана, от таблото с ключовете. – По-добре сега си върви. Трябва да заключа, преди той да е разбрал, че сме били тук.