Фльор го мразеше, задето беше толкова дребен и красив. Един повей на вятъра можеше да го отвее.
— Хващам се на бас, че ти правиш всичко, което ти каже. Като изплашен заек.
Той сви рамене.
Повече не можеше да го издържа. Тя изхвърча през вратата и хукна към градината. През всички тези години толкова се бе старала да спечели любовта на баща си, стремейки се да бъде най-смелата, най-бързата и най-силната. Каква жестока шега й бе изиграла съдбата!
* * *
Мишел остана да се взира във вратата, през която бе изчезнала сестра му. Не биваше да си позволява да се надява, че ще станат приятели, но толкова силно го искаше. Нуждаеше се от нещо, от някого, който да му помогне да запълни болезнената празнота, останала след смъртта на баба му, която го бе отгледала и възпитала. Соланж казваше, че той бил нейният шанс, даден й от живота, за да поправи миналите грешки.
Един ден баба му бе чула виковете на Белинда, съобщаваща на баща му за бременността си. Белинда крещяла на Алексей, че ще даде на детето, което носи под сърцето си, точно толкова любов, колкото давал Алексей на бебето, захвърлено в манастира „Благовещение“. Баба му беше казала, че баща й се изсмял на заплахите й. Заявил, че Белинда не би могла да не обича собствената си плът и кръв. Че това бебе ще я накара да забрави другото.
Но баща му сгрешил. Соланж бе тази, която го гушкаше, играеше си с него и го успокояваше, когато бе наранен. Мишел би трябвало да се радва, че тя най-сетне се е отървала от мъките, но толкова много му се искаше баба му да се върне. Да пуши вечните си „Голоаз“, изцапани с червило, да го гали нежно по косата му, когато той коленичеше пред нея, дарявайки го с цялата обич и топлина, от които останалите обитатели на огромната къща на „Рю дьо Биенфезанс“ го лишаваха.
Тя бе тази, която бе извоювала нелекото примирие между родителите му. Белинда се бе съгласила да се показва в обществото с Мишел, ако в замяна се вижда два пъти годишно с дъщеря си. Ала примирието не бе променило факта, че майка му не го обичаше. Беше му заявила, че той е детето на баща си. Но Алексей също не го искаше, особено сега, когато бе разбрал, че Мишел никога няма да бъде като него.
Всички беди в семейството бяха свързани със сестра му – мистериозната Фльор. Дори баба му не знаеше защо я бяха отпратили от дома.
Мишел излезе от гаража и се отправи към стаите си на тавана. Постепенно бе пренесъл вещите си там и вече никой не си спомняше защо и как наследникът на огромното богатство на Савагар живее в някогашните стаи за прислугата.
Излегна се на леглото и скръсти ръце под главата си. Бял парашут висеше като балдахин над малкото желязно легло. Беше го купил от магазин за стоки от армейските излишъци, който се намираше недалеч от подготвителното училище в Бостън, което посещаваше. Обичаше да гледа как по тънкия плат пробягват вълни от въздушното течение в стаята, чувстваше се защитен и закътан, сякаш се намираше в копринена утроба.
Върху белосаните стени висеше безценната му колекция от фотографии. Лорън Бакол в класическа червена прилепнала рокля на Хелън Роуз в „Дизайнерката“. Каръл Бейкър, висяща от полилея в „Торбарите“ в прозрачно творение на Едит Хед, обсипано с мъниста, украсено с щраусови пера.
Над бюрото му Рита Хейуърт като Джилда блестеше в прочутата рокля на Жан Луи, а до нея погледа привличаше Шърли Джоунс в предизвикателна поза и във възхитително крещящия розов комбинезон, който носеше в „Елмър Гантри“. Прочутите жени и техните костюми го очароваха.
Той взе скицника си и с няколко смели щриха на молива нахвърля високо, слабо момиче с дебели вежди и широка уста. Телефонът му иззвъня. Беше Андре. Мишел усети как пръстите му, стиснали слушалката, затрепериха.
— Току-що чух ужасната новина за баба ти – рече Андре. – Много съжалявам. Сигурно ти е много тежко.
Гърлото на Мишел се сви от топлите нотки на искрено съчувствие, прозвучали в познатия глас.
— Можеш ли да се измъкнеш тази вечер? Аз… искам да те видя. Искам да те утеша, cherie.
— С удоволствие – промълви Мишел. – Липсваше ми.
— И ти ми липсваше. В Англия беше ужасно, но Даниел настоя да останем през целия уикенд.
Мишел не обичаше да му се напомня за съпругата на Андре, но Андре много скоро щеше да я напусне и двамата щяха да отидат да живеят в южна Испания, в рибарска хижа. Сутрините Мишел ще премита теракотените подове, ще разбухва възглавниците на диваните, ще подрежда свежи цветя в глинените вази и зрели плодове в плетените кошнички. Следобедите Андре ще му чете поезия, а Мишел ще създава красиви дрехи на шевната машина, на която сам се бе научил да шие. Нощем ще се любят под съпровода на плискащите се морски вълни край брега на залива в Кадис. Така Мишел си представяше блаженството.