— Можем да се срещнем след час – пророни той тихо.
— Добре, след час. – Гласът на Андре се снижи. – Je t’adore*, Мишел.
[Обожавам те (фр.). – Б.пр.]
Мишел преглътна с усилие напиращите сълзи.
— Je t’adore, Андре.
* * *
Фльор никога не бе обличала толкова елегантна дреха – черна рокля с дълги ръкави, плътно обгръщаща фигурата й; малки припокриващи се листа, избродирани от черни мъниста, украсяваха едното рамо.
Белинда вдигна косата й в хлабав кок и закрепи на ушите й изящни обеци – полирани капки оникс.
— Ето – рече майка й и отстъпи назад, за да огледа творението си. – Да видим дали сега ще те нарече селянка.
Фльор трябваше да признае, че изглежда по-изискана и по-голяма за своите шестнайсет години, но се чувстваше странно, сякаш се бе облякла в дрехите на Белинда.
Девойката зае мястото си в средата на дългата маса, Белинда се настани в единия край, а Алексей в другия. Цареше потискащо мълчание. Всичко беше бяло. Бяла ленена покривка и салфетки, бели свещи, тежки алабастрови вази с по десет бели разцъфнали рози. Дори храната беше бяла – крем супа, бели аспержи и бели миди, чиято миризма се смесваше с тежкото сладникаво ухание на белите рози. Тримата, облечени в черно, приличаха на гарвани, накацали край погребална катафалка. Кървавочервените нокти на Белинда бяха единственото цветно петно върху този мрачен фон. Дори отсъствието на Мишел не можеше да направи ужасната вечеря по-поносима.
Фльор искаше майка й да спре да пие, но Белинда пресушаваше чашите с вино една след друга и само ровичкаше храната си. Когато майка й угаси цигарата в чинията си, прислужникът побърза да я отнесе.
— Сега бих искал да те заведа да видиш баба си.
Гласът на Алексей наруши тишината.
Ръката на Белинда трепна и виното се разплиска над ръба на чашата.
— За бога, Алексей. Фльор дори не я познаваше. Няма нужда от това.
Фльор не можеше да гледа сгърченото и изплашено лице на майка си.
— Всичко е наред. Не се страхувам.
Прислужникът отмести стола й, докато Белинда остана да седи, застинала и бледа като белите рози пред нея.
Девойката последва Алексей в коридора. Ехото на стъпките им отекваше от сводестия таван, изрисуван с бруталните фрески на митични жени с брони на гърдите и мъже, промушващи се с дълги мечове. Стигнаха до позлатените врати, водещи към главния салон. Той ги разтвори и с жест й заповяда да влезе.
Всички мебели бяха изнесени и в средата бе поставен блестящ черен ковчег, отрупан с бели рози. Редом стоеше малък стол от абанос. Фльор се опита да се държи, сякаш гледката на мъртъвци е ежедневие за нея, но единственият труп, който бе виждала, бе на сестра Мадлин, при това само бегло го бе зърнала. Сбръчканото лице на Соланж Савагар приличаше на моделирано от стара восъчна свещ.
— Целуни баба си по устните в знак на уважение.
— Сигурно се шегуваш.
Тя едва не прихна, но когато го погледна и видя изражението на лицето му, се смрази. Разбра, че на него не му пукаше дали тя ще засвидетелства уважение. Алексей изпитваше смелостта й. Това бе предизвикателство, un défi. По изражението му Фльор разбра, че той нито за миг не допускаше, че тя ще го приеме.
— О, не, аз съм съвсем сериозен – увери я той.
Тя кръстоса крака, за да не треперят.
— През целия си живот съм се сблъсквала с арогантни грубияни.
Устните му грозно се изкривиха.
— За такъв ли ме смяташ? Арогантен грубиян?
— Не. – С усилие на волята Фльор успя да изсумти презрително. — Мисля, че си чудовище.
— Ти си такова дете.
Никога не си бе представяла, че може да ненавижда някого толкова силно. Бавно направи една крачка, сетне още една. Движеше се по лъснатия до блясък под към ковчега и колкото повече приближаваше, толкова по-трудно й беше да устои на желанието да побегне от тази мъртвешки тиха къща, да избяга от „Улицата на благотворителността“, от Алексей Савагар, обратно при безопасния задушаващ уют на монахините. Ала не можеше да побегне. Не и докато не му покаже какво бе захвърлил.
Стигна до ковчега и пое дълбоко дъх. После се наведе и докосна уста до ледените неподвижни устни на баба си.
Внезапно чу остро свистене. За един ужасяващ момент си помисли, че идва от трупа, но в следващия миг Алексей я сграбчи за раменете и я дръпна назад от ковчега.
— Sale grâce!* – изруга злостно и я разтърси. – Същата си като него. Готова си на всичко, за да спасиш гордостта си! – Косата й се разпиля по гърба. Той я бутна да седне на малкия черен стол до ковчега. – Нищо не е прекалено гнусно, ако на карта е заложена гордостта ти.