* * *
Сутринта след погребението на Соланж, Фльор се събуди преди разсъмване от нечии стъпки. Отвори очи и видя Белинда да хвърля дрехи в куфара й.
— Ставай, бебче – прошепна тя. – Вече опаковах багажа ти. Не вдигай шум.
Белинда отказа да й обясни защо заминават, докато не стигнаха до предградията на Париж.
— За известно време ще отседнем в имението на Бъни Дюверже във Фонтенбло. – Очите й постоянно се стрелкаха нервно към огледалото за обратно виждане, а от напрежение край устата й се бяха образували дълбоки линии. – Запозна се с нея това лято, когато бяхме в Миконос, помниш ли? Жената, която все те снимаше.
— Помолих я да не го прави. Мразя да ме снимат.
Фльор не усещаше миризма на алкохол, но се чудеше дали Белинда не е пила. Нямаше дори седем сутринта. Мисълта я разстрои също толкова, колкото да я събудят на разсъмване и измъкнат от къщата без никакво обяснение.
— За щастие, Бъни не ти е обърнала внимание. – Белинда отново погледна в огледалото за обратно виждане. – След като се върнах в Париж, ми се обади няколко пъти. Тя те мислеше за моя племенница, помниш ли? Говореше само колко си прекрасна и как трябва да станеш модел. Поиска ми телефонния ти номер.
— Модел! – Фльор се наведе напред и зяпна смаяно Белинда. – Това е откачено.
— Бъни твърди, че имаш точно този тип и лице, и фигура, за които дизайнерите дават мило и драго.
— Но аз съм висока метър и осемдесет и два!
— Бъни е била модел, така че знае най-добре. – Белинда зарови в чантата си с една ръка и извади табакерата си. – Когато след пожара видяла снимката ти в „Монд“, разбрала, че не си моя племенница. Отначало ми била бясна, но след два дни ми се обади и призна, че е изпратила снимките, които ти направила в Миконос, на Гретхен Казимир. Тя е собственичка на една от най-престижните модни агенции в Ню Йорк.
— Модна агенция! Защо?
— Гретхен се влюбила в снимките и иска Бъни да ти направи няколко пробни снимки.
— Не мога да повярвам! Тя сигурно те поднася.
— Казах й истината – че Алексей никога няма да ти позволи да бъдеш модел. – Белинда извади запалка от жабката. – Но след случилото се… – Всмукна дълбоко от цигарата. – Ще можем да се издържаме. Налага се да се махнем колкото е възможно по-далеч от него и Ню Йорк е идеалното място. Това ще бъде нашият билет към свободата, бебче. Зная го.
— Но аз не мога да бъда модел! Не приличам на нито един известен модел! – Фльор подпря мокасините на предното табло и притисна колене към гърдите си, надявайки се, че натискът ще разхлаби стегнатите възли в стомаха й. – Аз… не разбирам защо трябва да заминаваме точно сега. Първо трябва да завърша училище. – Обхвана по-плътно коленете си. – И… Алексей не… Изглежда, вече не ме мрази толкова много.
Кокалчетата на Белинда побеляха, когато стисна волана, и Фльор разбра, че е сгрешила.
— Имам предвид, само че…
— Той е змия. От години ме молиш да го напусна. Сега най-после го направих и повече не желая да чувам нито дума. Ако пробните снимки са добри, ще печелиш повече от достатъчно, за да ни издържаш.
Фльор винаги бе смятала да ги издържа, но не по този начин. Искаше да използва знанията си по математика и езиковите умения, за да започне някакъв бизнес или може би като преводач към НАТО. Плановете на Белинда бяха безпочвени фантазии. Моделите бяха красиви жени, а не тромави, прекалено високи шестнайсетгодишни грозни момичета.
Подпря брадичка на коленете си. Защо трябваше да заминават точно сега? Защо заминаваха точно когато баща й започваше да я харесва?
* * *
Бъни Дюверже й изнасяше дълги лекции как да се гримира, как да върви, осведоми я кои са влиятелните хора в нюйоркските модни кръгове, като че ли Фльор я бе грижа. Цъкаше неодобрително с език, докато гледаше изпочупените нокти на Фльор, мръщеше се на липсата й на интерес към дрехите и навика й постоянно да се блъска в мебелите.
— Не съм виновна – оправда се Фльор след първата нещастна седмица в имението на семейство Дюверже във Фонтенбло. – Много по-грациозна съм на кон.
Бъни завъртя очи и се оплака на Белинда от американския акцент на Фльор.
— Френският акцент е много по-привлекателен.
Ала въпреки всичко Бъни се закле на Белинда, че Фльор „го има“. Когато момичето я попита какво „има“, Бъни махна с ръка и заяви, че „то“ не може да се определи точно.
— Просто се усеща.
Независимо от всичките си недостатъци, Бъни умееше да пази тайна и бе твърдо решена да не позволи на Алексей да ги открие. Вместо да избере парижки коафьор, Бъни изписа от Лондон най-известния моден стилист фризьор, който скъси тук-там с няколко сантиметра косата на Фльор. Когато свърши, Фльор реши, че косата й изглежда съвсем същата, но Бъни със сълзи на очи го нарече „маестро“.