В нейната фантазия прожекторът не беше наред или режисьорът се бе разсеял. Поради някаква причина камерата се въртеше, без да спира, както не спираше и Бърт. Той смъкваше горната част на златистия й цял бански костюм, галеше гърдите й и нашепваше: „Карън“, защото това беше името на героинята й във филма. Но докато свеждаше глава над гърдите й, Бърт знаеше, че ще се люби с Белинда, а не с Карън…
— Извинете, госпожице, бихте ли ми подали един брой на „Рийдърс Дайджест“?
Фантазията й бе пометена, все едно от разбиващите се вълни в някой филм.
Белинда подаде списанието, а след това смени своя брой на „Модерен екран“ с друг, с Ким Новак на корицата. Бяха изминали шест месеца, откакто си бе фантазирала за Бърт Ланкастър, Тони Къртис или някой като тях. Шест месеца, откакто видя лицето, което тутакси бе изтрило останалите красиви лица. Белинда се питаше дали родителите й тъгуваха по нея, но подозираше, че тайно се радваха на заминаването й. Всеки месец й изпращаха сто долара, за да не й се налага да работи някаква черна работа и да ги опозори, ако случайно някой от светските им приятели в Индианаполис узнае за това. Когато се е родила, и двамата й заможни родители са били на четирийсет. Бяха нарекли малката си дъщеря, оказала се неприятно главоболие, Една Корнилия Бритън. При все че не бяха жестоки, те бяха студени и дистанцирани и Белинда бе отраснала със странното, плашещото усещане, че някак си е невидима. Другите хора й казваха, че е красива, учителите й твърдяха, че е умна, но тези похвали не означаваха нищо за нея. Нима бе възможно някой невидим да е специален?
Когато беше на девет, Белинда откри, че всички тревоги и лоши чувства изчезват безследно, когато сяда в киносалона и си представя, че е някоя от ослепителните богини, сияещи на екрана. Неземно красиви създания, с лица и тела, стотици пъти по-вълнуващи и значими от обикновените жени в истинския живот. Те бяха избрани и Белинда се закле, че някой ден и тя ще бъде една от тях, ще заеме мястото си върху същия екран и образът й ще бъде толкова увеличен, че всички ще я забележат и никога повече няма да се почувства невидима.
— Двайсет и пет цента, хубавице.
Касиерът бе красив блондин, с искрящо бели зъби, като излязъл от реклама за дъвка, очевидно безработен актьор. Погледът му се плъзна оценяващо по стройната фигура на Белинда, облечена в модерна, плътно прилепнала тъмносиня памучна рокля, украсена с бели кантове, пристегната в кръста с яркочервен лачен кожен колан. Роклята й приличаше на дреха, която би сложила Одри Хепбърн, въпреки че Белинда смяташе, че е по-скоро от типа на Грейс Кели. Всъщност мнозина намираха, че прилича на Грейс. За да подсили приликата, Белинда се бе подстригала като актрисата.
Прическата подчертаваше дребните, фини черти на лицето и устните й, старателно очертани с тъмночервено червило. Бе мацнала върху скулите от новия фон дьо тен на „Ревлон“, за да се откроят – трик, който бе заимствала от статия в „Огледало на киното“* от Бъд Уестмор, гримьора на звездите. Белинда нанасяше върху светлите си мигли тъмнокафява спирала, за да открои най-хубавото у нея – изумителните й, сини като зюмбюли очи, излъчващи невероятна невинност.
[* „Movie Mirror“ – едно от популярните през средата на миналия век „фен“ списания. – Б.пр.]
Блондинът от рекламата за дъвка се наведе над щанда.
— Смяната ми свършва след час. Какво ще кажеш да ме почакаш? В киното малко по-надолу по улицата дават „Не съм непознат“.
— Не, благодаря.
Белинда взе едно от блокчетата ментов баварски шоколад, които собственикът бе изложил на щанда, и подаде на блондина един долар. Те бяха любимото й лакомство и единственото разточителство, заедно с новия брой на списанието за кинозвезди, което си позволяваше, когато отскачаше два пъти седмично до дрогерията на булевард „Сънсет“. Като допълнителна награда веднъж бе зърнала Ронда Флеминг, застанала край щанда да купува марка крем шампоан, предпочитан от кинозвездите, и Виктор Матюр да излиза през вратата.
— А какво ще кажеш за този уикенд? – не се предаваше касиерът.
— Боя се, че няма да стане.
Белинда взе рестото и го дари с печална, пълна със съжаление усмивка, която не само целеше да поласкае егото му, но сякаш му обещаваше, че притежателката й ще го помни завинаги с горчиво-сладка тъга. Харесваше й ефектът, който оказваше върху мъжете. Предполагаше, че е заради необикновения й външен вид, ала причината бе съвършено различна. Белинда караше мъжете да се чувстват по-силни, по-умни, по-значими и мъжествени. Другите жени биха използвали този си вроден дар в свой интерес, ала Белинда имаше прекалено ниско самочувствие.