— Тя е налучкала правилната посока – обади се Джони Гай.
— Не струва. – Джейк гаврътна остатъка от мексиканската бира и остави бутилката на пода. – Горе-долу се е справила с целувката, но отсега ви предупреждавам, че по-горещите сцени ще бъдат провал.
— Не бъди такъв песимист. Тя се старае и няма начин да не се получи.
— Характерът на Лизи й е напълно чужд. Фльор е изпълнена с енергия и решимост, притежава вродена чувственост и външно дяволски добре успява да се преструва, но е отраснала в манастир, за бога!
— Не е било манастир – възрази Дик. – А манастирско училище. Има разлика.
— Не е само това. Тя е образована и шлифована, но не е обиграна. Пътувала е из целия свят и аз никога не съм срещал хлапе на нейната възраст, което да е чело толкова много – тя говори за философия и политика като европейка. Но сякаш е живяла в саксия. Нейните преподаватели и наставници са я държали много изкъсо. Тя не е добила обикновен житейски опит и не е достатъчно добра актриса, за да го скрие.
Джони Гай свали станиола от шоколадов десерт „Милки Уей“.
— Тя ще го превъзмогне. Фльор е много трудолюбива и камерата я обича.
Джейк се бе смъкнал в креслото, приковал поглед в екрана. Джони Гай бе прав за едно. Камерата наистина я обичаше. Това голямо лице осветяваше екрана, имаше изумителни крака и бе невероятно пластична. Не беше грациозна в обичайния смисъл на думата, но имаше нещо обайващо в силната й уверена походка.
Ала независимо от това причудливата й наивност бе безкрайно далеч от манипулативната сексуалност на Лизи. Във финалната любовна сцена Лизи трябваше да доминира над Мат, да го накара да изгуби и последните си илюзии за отнетата й невинност. Фльор следваше съвсем точно жестовете и държанието на умела манипулаторка и съблазнителка, но Джейк бе срещал в живота достатъчно жени от тази порода и от изпълнението на това хлапе не лъхаше правдивост.
Денят беше дълъг и той разтри очи. Успехът на този филм беше много по-важен за него от всичко, което бе направил досега. Беше написал няколко сценария, но всички бяха свършили в кошчето за боклук. В „Затъмнение в неделя сутрин“ най-сетне всичко се бе получило. Той не само вярваше, че съществува публика за сериозни филми, но искаше да изиграе образ, за чието изграждане щеше да използва повече от две изражения, макар да се съмняваше, че някога ще спечели каквато и да било награда за актьорско майсторство.
Всичко се бе случило прекадено бързо. Беше написал първата си пиеса във Виетнам, когато беше на двайсет. Беше работил тайно и я завърши малко преди да се прибере у дома. След като го изписаха от военната болница в Сан Диего, той я пренаписа и я изпрати по пощата в Ню Йорк в деня, когато го демобилизираха. Четирийсет и осем часа по-късно го видя един агент по кастинга от Лос Анджелис и го помоли да прочете откъс от малка роля във филм с Пол Нюман. На следващия ден подписа договор, а месец по-късно му се обади импресарио от Ню Йорк, за да поговорят за пиесата, която бе изпратил. Джейк приключи със снимките и хвана нощния полет.
Това сложи началото на трескавия двойствен живот на Джейк Коранда. Продуцентът постави пиесата му. Джейк получи малко пари и много слава. От киностудиото харесаха играта му на екрана и му предложиха по-голяма роля. Парите бяха прекалено добри, особено за хлапак от бедняшки квартал в Кливланд, за да ги откаже. И той започна да жонглира. Западния бряг за пари, Източния – за мерак.
Подписа договор за първия филм за Калибър. Птичаря Калибър направо погреба студиото под лавина от почитателски писма, а пиесата му спечели „Пулицър“. Джейк обмисляше да зареже Холивуд, но приходите от пиесата бяха по-малко от половината, отколкото щеше да получи за участието си в следващия филм за Калибър. Засне филма и продължи да се снима без почивка. Нямаше съжаления – поне не много.
Изтръгна се от размишленията и отново се съсредоточи върху екрана. Макар че постоянно поднасяше Фльор, че е „бляскаво момиче“, изглежда, тя не се интересуваше от външния си вид. Не се поглеждаше в огледалото, освен ако не се налагаше, и не отделяше нито секунда, за да се полюбува на лика си. Фльор Савагар се оказа много по-сложна личност, отколкото бе очаквал.
Част от проблема с нея беше, че тя изобщо не приличаше на истинската Лиз, която беше дребничка и брюнетка. Когато двамата с Лиз прекосяваха кампуса, тя трябваше да прави по две стъпки за една негова. Спомняше си как по време на баскетболен мач поглеждаше към трибуните и зърваше блестящата й черна коса, прибрана назад със сребърната шнола, която й бе подарил. И всички подобни романтични глупости.