— Не, аз…
— Тогава какво? Какво искаш?
— И аз не зная!
Девойката се отпусна на ръба на леглото.
Майка й я наказа с мълчание.
Мъката набъбна в гърдите й, заплашвайки да я задуши.
— Аз просто… съм объркана – пророни тя с отпаднал глас.
— Не си объркана. Ти си разглезена. – Презрението на Белинда ожули кожата й като груба тел. – Всичко, за което можеш да мечтаеш, ти е поднесено на сребърен поднос, без да ти се налага да полагаш кой знае какви усилия за това. Осъзнаваш ли колко незряло звучиш? Може би щеше да бъде различно, ако имаше цел, но ти нямаш дори това. На твоята възраст аз знаех точно какво искам от живота и бях готова на всичко, за да го постигна.
Фльор почувства как решителността я напуска.
— Може би… може би си права.
Но Белинда беше ядосана и нямаше намерение да й прости толкова лесно.
— Никога не съм вярвала, че ще го кажа, но ти ме разочарова. – Прекоси опърпания оранжев килим. – Помисли си хубавичко от какво възнамеряваш да се откажеш и когато си готова с разумен разговор, ела при мен.
И без да добави нито дума, майка й излезе от стаята.
Годините сякаш отлетяха и внезапно Фльор се почувства отново малко дете. Стоеше в двора на манастира „Благовещение“ и гледаше как колата на майка й се отдалечава. Скочи от леглото и хукна към коридора, но Белинда бе изчезнала. Дланите й се изпотиха, а сърцето й запрепуска. Пое по коридора и спря пред стаята на майка си. Почука на вратата, но никой не отговори. Върна се в стаята си, но не можа да си намери място.
Слезе във фоайето. Беше празно, мотаеха се само неколцина от членовете на снимачния екип. Може би Белинда бе отишла да поплува. Но единственият, който се мотаеше край малкия басейн на мотела, беше чистачът, изпразващ кошчетата за боклук. Върна се във фоайето и зърна Джони Гай.
— Виждал ли си Белинда?
Той поклати глава.
— Може би е в бара.
Майка й вече не пиеше, но Фльор не знаеше къде другаде да я потърси.
Бяха й нужни няколко секунди, за да свикнат очите й с полумрака в бара. Видя Белинда да седи сама на масата в ъгъла. Пред нея имаше чаша и тя разбъркваше със сламка напитката, която приличаше на уиски. Цялата кръв се отдръпна от главата й. След три години на трезвеност майка й отново пиеше и Фльор бе виновна за това.
Момичето се спусна към майка си.
— Какво правиш? Моля те, не го прави. Прости ми.
Белинда потопи сламката до дъното на чашата.
— В момента нямам настроение за компания. Може би е по-добре да ме оставиш сама.
Фльор се свлече на стола срещу нея.
— Ти се справяше толкова добре. Не бива да се наказваш заради неблагодарната си дъщеря. Толкова се нуждая от теб.
Белинда се втренчи в питието.
— Не се нуждаеш от мен, бебче. Очевидно те принуждавам да вършиш неща против волята ти.
— Не е вярно.
Белинда вдигна глава. Очите й бяха пълни със сълзи.
— Толкова много те обичам. Искам само най-доброто за теб.
Фльор сграбчи ръката на майка си.
— Помниш ли какво винаги си казвала? Помежду ни има особена връзка, сякаш сме един човек, а не двама. – Гласът й пресекна от напиращите сълзи. – Това, което те прави щастлива, е щастие и за мен. Просто бях объркана, това е всичко. – Опита се да се усмихне. – Да отидем да се разходим с колата. Може да ни хрумне решение за предложението на „Парамаунт“.
Белинда сведе глава.
— Не ме мрази, бебче. Не бих могла да понеса омразата ти.
— Това никога няма да се случи. Хайде, ела. Да се махаме от тук.
— Сигурна ли си?
— Никога не съм била по-сигурна.
Белинда й се усмихна през сълзи и се надигна от стола. Фльор удари бедрото си в ръба на масата и част от питието на майка й се разплиска. Чак сега тя забеляза колко пълна е чашата. Прикова поглед за миг в нея. Изглежда, Белинда не бе отпила повече от една глътка.
* * *
В края на първата им седмица в Айова Джейк най-после си взе почивен ден. Спа до късно, излезе да потича, после си взе душ. Тъкмо излизаше от ваната, когато чу почукването. Уви една кърпа около бедрата си и отиде да отвори вратата. На прага стоеше Белинда.
Беше облечена в семпла синьо-лилава рокля тип „прегърни ме“ и размахваше между пръстите си бял книжен плик.
— Здравей. Искаш ли закуска?
Обзе го чувство за неизбежност. Защо не, по дяволите?
— Има ли кафе?