Ф. Пол Уилсън
Боб Дилън, Трой Джонсън и скоростната кралица
След като продадох разказът за Дик Трейси, се върнах към „Отплата“ и късия разказ, който мотаех от ноември. Преди години бях участвал в „Гореща кръв“ на Джеф Гелб с „Menage a Trois“ (където Джеф Фацио я забеляза и я откупи за един от епизодите на „Гладът“ на „Шоутайм“.) През лятото на 1989-та Джеф Гелб ми изпрати писмо, в което ме питаше дали мога да участвам с някой къс разказ в една антология, която съчетаваше хорър и рок музика. Вече бях написал два разказа, свързани с рока — „Годините, в които музиката умря“ и „Последните И ОТНОВО ЗЛАТНИТЕ ХИТОВЕ ОТ МЛАДОСТТА“ (виж Soft & Others) — и не бях сигурен дали имам материал за още един.
Но това ми навя спомени за дните, в които бях барабанист в една гаражна банда в средата на шейсетте. „Дъ Пебълс“ бяха най-здравата веселяшка група в горната част на Барнегът Бей по крайбрежието на Джърси, когато соло-китаристът Майк Мърфи и аз напуснахме, намерихме си нови музиканти и посветихме лятото на 67-ма на опитите да видим, колко далеч можем да стигнем с нашата музика. Направихме демо с две оригинални песни; то ни осигури мениджър, който ни уреди да свирим в такива места като „Кафе Какв?“ в Гринидж Вилидж и концерти на открито на „Стийв Полс Сийн Уест“, но ние не отидохме.
Припомняйки си тези славни времена, си помислих, колко ли далеч сме можели да стигнем, ако тогава ми бяха известни нещата, които знам в момента.
И така се започна.
Така че „Боб Дилън, Трой Джоунс и Скоростната кралица“ ви отвежда назад във времето в Западен Вилидж през 1964-та, когато Дилън се кефи на „Дъ Бийтълс“, а един див звяр, наречен кънтри рок се влачи към Града на Ангелите, за да се роди там. „Осмото чудо“ е реално място — с Мърф ходехме да слушаме един приятел, чиято група свиреше там — така че съм се опитал да го възстановя дотолкова, доколкото замъглената ми памет ми позволява. Само че, като го препрочетох, открих че не съм подбрал особено внимателно песните, които Трой открадва от бъдещето. Представете си как парче като „Живот по време на война“ със своите препратки към слушалки, компютри, диско и Радио „Великобритания“ би звучало на една публика през 1964-та.
Влиза Дилън и аз само дето не припадам.
Знаех си през цялото време, че ще се случи. Искам да кажа, беше неизбежно. И все пак, от това, че си в една стая с легенда ти пресъхва слюнката, без значение за колко подготвен се мислиш.
Групата ми свири делнични дни в „Осмото чудо“ вече от два месеца, вторник-сряда-четвъртък, и съм се постарал в репертоара ни всяка вечер да присъства по едно парче на Дилън, изпълнено на електрическа китара. Реакциите са смесени. В най-лошия случай — враждебни; в най-добрия — хладен прием. Музика, в която присъства електрическа китара е щекотлива тема, тук в Грийнидж Вилидж, през 1964-та. Всичките тези кънтри фенове, които се мислят за големи хипари и радикали, и поумнели от тревата, които с радост биха участвали в демонстрациите в Селма, започват да те освиркват и си излизат, когато им изсвириш песен на някой си чернюга, на име Чък Бери. Ако изкараш същите акорди и почти същата мелодия, но им кажеш, че е на „Хаулин Улф“ или на „Мъди Уотърс“, или на Сони Бой Уилямсън, остават. Така че, въпреки че групата ми свири с електрически инструменти, проявявам искренност, като ограничавам репертоара до блус и до някоя протестна песен от време на време.
Бавно, но сигурно си градим публика сред местните. Това ми е целта, колкото повече хора ни слушат, толкова по-бързо ще стигне до ушите на Дилън, че свирим рок версии на негови песни. Би трябвало. Грийнидж Вилидж е сплотена, клюкарска малка общност и като се изключат гейовете, кънтри феновете са може би най-сплотената и клюкарска част от разнообразните прослойки тук. Помислих си, че щом чуе за нас, ще се принуди да дойде и да чуе с ушите си. Примамвах го. Всичко е част от плана.
И тази вечер бе захапал стръвта.
Както си свиря, по средата на кавъра на „Дем“ на парчето „Мила, моля те не си отивай“ от Джо Уилямс го забелязвам, гласът ми преграква и обърквам рифа, но успявам да завърша песента, без да стана за смях.
Когато свършвам, вдигам поглед и за момент се паникьосвам, защото не го виждам никъде. Претърсвам с поглед мрачината. „Осмото чудо“ е типична за западен Вилидж дупка, не е нищо повече от една проста, продълговата, правоъгълна стая, със сцена в единия край, барът е точно отзад, а масите за коктейли са разпръснати из останалата част на помещението. И тогава улавям профилът му, очертан на фона на светлините на бара. Стои там и си приказва с някаква мацка с дълга, права, тъмна коса, която е по-кльощава и от него — което не е особено сполучливо описание, защото през 1964-та изглежда всички жени в Грийнидж Вилидж са клощави, с дълги, прави коси.