Съставът е готов да започне следващото изпълнение от програмата, нашия Ярдбърд-ски вариант на „Мъж“, когато аз се обръщам към тях и им казвам, че ще изкараме „Това, което всъщност ми се прави“. Те кимат и свиват рамене. Докато им се плаща, въобще не им дреме какво свирят. Те не са включени в плановете ми.
Слагам през рамо дванайсетструнната „Рикънбейкър“ и започвам с началната партия на Джим МакГуин. Предценил съм избора си като доста безопасен, тъй като моят информатор ми каза, че „Бърдс“ още не съществуват като група.
Дилън си е избрал една маса в дъното и седи там с кльощавата брюнетка. Няма представа, че това е негова песен. Само че, когато започваме да пеем, той се изправя в стола си. Щом стигаме до припева с тригласите, той оставя питието си на масата. Нищо особено. Опитва се да запази спокойствие. Само че аз го наблюдавам и улавям всичко.
Включване.
Моите проучвания показаха, че той е харесал версията на „Бърдс“ още щом я чул, така че няма начин да не хареса нашата, защото тя е буквално отливка на тази на „Бърдс“. А тяхната естествено не е чувал, защотото още не са я записали. Бих му изсвирил техния вариант на „Човека с дайрето“, но нея още не я е написал.
От публиката се разнасят доста сносни аплодисменти, когато свършваме и аз се хвърлям направо в кавъра на „Времената се менят“ на „Бърдс“. Напомням си да не използвам нищо, което е написано след „Другото лице на Боб Дилън“. Завършваме програмата с перфектно изпълнение на „Камбани на свободата“ и аз поглеждам право към мъглявите очертания на Дилън и го дарявам с усмивка и кимване. Не забелязвам да се усмихва или да ми връща кимването, но се присъединява към ръкоплясканията.
Мой е.
Правим още едно преди почивката, след което се отправям към дъното на залата. Докато стигна дотам, масата му вече е празна. Озъртам се наоколо, но Дилън си е отишъл.
— Майната му! — си казвам полугласно. Изпуснах го. А ми се искаше да поговорим.
Отбивам се до бара за една бира, а момичето, което седеше с Дилън минава от едната ми страна. Облечена е с дънки и три ризи. Едва ли някой във Вилидж някога облича палто, освен ако не е средата на зимата. Ако е хладно, обличаш втора риза върху тази, която вече си облякъл. А ако е още по-студено, намяташ отгоре и една работна, която ти е голяма с няколко номера.
— Той май хареса т’ва дето го свирехте — казва тя.
— Кой?
— Боб. Беше впечатлен.
— Така ли? — външно съм свеж като пословичната кисела краставичка, но вътрешно ми се иска да я сграбча за раменете и да изкрещя: „Нали? Нали? Какво каза той?“. Вместо това питам — Какво те кара да мислиш така?
— Уф, не знам. Вероятно защото докато ви слушаше, се обърна към мен и ми каза: „Впечатлен съм“.
Засмях се, за да не се издам, че ликувам:
— Мдаа. Предполагам, че това е доста основателна причина.
Харесва ми. А сега, когато е застанала по-близо я познах. Тя е Сали еди-коя си. Не съм сигурен, че някой знае фамилията й. Хората във Вилидж просто й викат Скоростната кралица. Но не защото се справя бързо с прането.
Сали е тънка и нервна, и освен това смърка. Има големи, тъмни очи, които в момента се взират в мен.
— Аз също бях доста впечатлена от парчетата ви — казва тя и ми се усмихва. — Икам да кажа, че не си падам по рокендрол изобщо, човече, какво остава за разните му „бап-шууу-бап“ и „шу-би-ду“. Имам предвид, че това е загубена работа, човече. Но „Бийтълс“ някакси ми харесват. Искам да кажа, бяхме се събрали и ги гледахме по шоуто на Ед Съливан и, чат ли си, абе, бяха готини. Искам да кажа, просто си стояха и си пееха. Нямаше разните му там танци-манци или нещо такова. Ако бяха направили нещо подобно, веднага щяхме да ги спрем. Но не. Е, може би се поклащаха по-малко в такт, но основно свирехе и пееха. Почти като кънтри. Явно се забавляваха. На всички нас това ни пасна.
Удържам се и не й казвам, че тя и прятелчетата й, кънтри фенове са гледали смъртта на кънтри музиката.
— И на мен ми паснаха — включвам се аз, придържайки се към кънтри жаргона от този период. — Предричам, че ще бъдат най-голямото откритие на музикалната сцена. Десетократно по-голямо от Елвис, Синатра и „Кингстън Трио“, взети заедно, човече.
Тя се смее:
— Да бе! А аз ще се омъжа за Боби Дилън!
Бих могъл ди й кажа, че догодина той ще се ожени за Сара Лоундис, но е глупаво. Пък тя и без това няма да ми повярва.
— Сигурно ще нарека това, което свиря „кънтри-рок“ — я светвам аз.
Тя кима и го обмисля.