— Кънтри-рок… готино е. Но не знам дали ще се харчи тук.
— Ще се харчи — казвам й аз. — Ще се харчи и то много. Гарантирам.
Тя ме гледа, усмихва се, кима, леко се подхилва.
— Ти си печен — казва тя. — Защо не излезем някъде като свършите с програмата?
— Чакай ме тук — казвам аз.
Сряда сутри, три часа, довлачваме се до апартамента ми на „Пери Стрийт“.
— Хубаво местенце — казва Сали. — Две спални. Уау.
— Втората спалня използвам за репетиционна. Там обработвам всички парчета на групата.
— Страхотно! Би ли ми показал къде е банята?
Завеждам я и тя влиза, взимайки голямата си раница със себе си. Заслушвам се за момент, чувам дрънченето на стъкло по порцелана и добивам доста ясна представа с какво се занимава.
— Какво правиш там вътре, боцкащ ли се? — питам аз.
Тя отваря вратата. Седи на ръба на ваната. В ръката си държи спринцовка, а другата е пристегнала с гумено маркуче.
— Опитвам се.
— С какво?
— Метамфетамин.
Разбира се. Не й викат Скоростната кралица1 ей така, за нищо.
— Искаш ли и ти?
Клатя глава.
— Нее. Не е по моята част.
Тя се усмихва.
— Ти си много свестен, Трой. Някои направо бъкат от игли.
— Не и аз.
Не й казвам, че времето от което идвам, дори нямаме игли. Разбира се, бях наясно, че в бизнеса, в който се опитвам да пробия, ще има доста боцкане, така че преди да дойда, програмирах в паметта си безкрайните пермутации за подобни случаи.
— Е, в такъв случай, може би ще можеш да ми помогнеш. Явно вените ми вече са на свършване. А дрогата е добра. Супер яка. Два грама на кубик.
Прикривам отвращението си и вземам спринцовката. Толкова е примитивна. Въпреки, че СПИН-ът още не е подал грозната си муцуна, иглата ми се струва направо ужасяваща. Поглеждам съдържанието на стъклената спринцовка.
— Тук има половин кубик. Цял грам? Ще си боцнеш цял грам „спийд“?
— Колкото повече използвам, толкова повече нарастват нуждите ми. Потърси някоя вена, ако обичаш.
Потърквам с пръст вътрешната повъхност на ръката й, докато не напипвам линеарно изпъкване под кожата. Паметта ми подсказва, че това е мястото.
Казвам:
— Мисля, че тук има една, но не я виждам.
— И без това усетеното е по-вярно от видяното — казва тя с усмивка. — Давай.
Прокарвам иглата през кожата. Тя дори не се дръпва.
— Засмучи малко — казва тя.
Следвам инструкциите й и виждам как едно мъничко червено перце се завихря в спринцовката.
— О, ти си прекрасен! — казва тя. — Настъпи педала!
Натискам буталото. Спринцовката се изпразва, а Скоростната кралица маха рязко турникета и въздиша.
— Ооо,човече! Ооо,скъпи!
Сграбчва ме и ме придърпва на пода.
Лежа в леглото напълно изтощен, докато Сали търчи из апартамента напълно гола, вдига врява, включила е на втора. Ужасно кльощава е, по дачауски слаба. Почти изпитвам болка, като я гледам такава. Затварям очи.
За първи път, откакто съм пристигнал, се чувствам отпуснат. Усещам се спокоен. Няма защо да се тревожа за ВЗ2, защото съм изкарал рутинната имунизация срещу сифилис, трипер и дори хепатит В и С, и СПИН. Най-лошото, което мога да хвана са въшките. Така че просто си лежа и ми е кеф.
Не беше лесно да дойда тук, още по-трудно бе да остана. Мислех си, че съм подготвен за всичко, но не съм и подозирал, че ще бъда самотен. Не си падам по самотата. Това бе най-голямото изпитание.
Всичко стана заради музиката. Аз съм почитател на старата музика откакто се помня — най-вероятно от времето, по което слухът ми е започнал да функционира. А аз имам музикален слух. Идеален. Пуснете ми някакво непознато музикално произведение и ви гарантирам, че след по-малко от половин час ще ви го изсвиря нота по нота — повечето ми отнемат под десет минути. Мога и да пея, като докарвам повечето гласове почти едно към едно.
Проблемът е, че нямам творчески заложби. Мога да изсвиря всичко, създадено до момента, но не мога да сътворя нищо свое. Това е трагедията на живота ми. Трябваше да стана водещ музикант на моето време, но съм просто изпълнител, нищо повече.
Ще бъда честен с вас — не ми пука дали съм именит музикант в моето време. Не това е киселото грозде. Това, дето минава за музика в моето време направо го ненавиждам. Натискане на бутони — така му викам аз. Никой на практика не държи инструментите в ръцете си и не вади звука от тях. Никой не се събира с други музиканти, за да импровизира. Всичко е толкова студено, толкова безчувствено. Не събужда нищо в мен.
Така че се върнах тук. Имам неколцина роднини в лабораторията за времеви порядък. Спечелих доверието им, научих необходимите стъпки и се прехвърлих в шейсетте.