Придърпвам Сали обратно в леглото. Правим го пак и най-накрая тя заспива в прегръдките ми. Но аз не мога да заспя. Твърде съм стреснат, че да мога дори да затворя очи.
Харесвам я. Наистина я харесвам. Само че, за малко да ме разкрие. Трябва много да внимавам кого водя в къщи. Не мога да си позволя всичко да се провали, особено пък поради моята небрежност. Животът ми е заложен на карта.
Никакви вълнички, ето това е. Трябва да се потопя във времевата линия без да предизвикам вълнички. Боб Дилън ще вкара електрически китари в следващия си албум, както е направил и преди това, само дето ще реши да пробва под мое влияние. Другото лято „Господинът с дайрето“ ще бъде голям хит, както му е отредила съдбата, само че ако нещата вървят по план, името на моята група ще се мъдри на обложката, вместо това на „Бърдс“. И няма да има вълнички. Всичко ще си остане същото, само дето след няколко години Трой Джонсън ще се промъкне на музикалната сцена и ще се превърне в световна сила. Ще спечели милиони, ще го считат за гении, както публиката, така и колегите му музиканти.
Отдавайки се на подобни мисли, се отнсям в страната на сънища.
Дилън се появява в „Осмото чудо“ веднага на следващата вечер по средата на изпипаната до нота имитация на „Стейтъсборо Блус“ на Дуейн Алман, като не съм пропуснал дори шишенцето „Корицидин“, надянато на пръста, който плъзгам по струните. Вече се събира доста публика, повече от всякога. Светът явно се е светнал, че ние сме нещо, което заслужава да се чуе. Дилън е довел със себе си около дузина типове с обрасли вратове. Сред антуража му разпознавам Алън Гинзбърг и Грегъри Корсо. Което ме навежда на следната идея:
— Следващото парче е за поетите, които присъстват сред нашата публика — казвам в микрофона; след което се гмурваме в „Ричад Кори“ на Пол Симънс, само дето използвам начина на изразяване на Ван Морисън, чатнахте ли, с изхилването след оня стих — „куршум в главата“. През останалата част от пограмата наблягам на политиката, разнообразявайки парчетата на Дилън с „оригинали“ като „Американско звучене“, „Няма да ни излъжете повторно“, „Живот по време на война“ и тъй нататък.
Със сигурност мога да твърдя, че са впечатлени. Повече от впечатлени. Паднаха им ченетата.
Май сега е моментът да засвиря както трябва. В почивката, вместо да се отпправя към бара, се мушкам зад сцената в лишената от врата, облицована със сгуриени блокчета кутийка, евфемизматично наречена гримьорна.
Не след дълго някой потропва на рамката на вратата. Някакъв брадясал тип, в когото разпознавам част от тазвечерния антураж на Дилън.
— Страхотна програма, човече — казва той. — Откъде си набарал някои от песните?
— Откраднах ги — казвам аз, без дори да го погледна.
Той се смее.
— Не, сериозно, човече. Бяха велики. Наистина ми хареса онова парче — „Южняк“. Искам да кажа, че все едно участвах в демонстрация, а това говори много, човече. Твои ли са?
Кимам:
— Повечето от тях. Без тези на Дилън.
Той пак се смее. От блясъка в очите му и необичайно силното му чувство за хумор се досещам, че сигурно е дръпнал малко трева на онази маса в дъното.
— Така! А, като стана дума за Дилън, Боби иска да говори с теб.
Решавам да го раздам малко параноично.
— Не ми е ядосан, нали? Искам да кажа, знам, че парчетата са си негови и всичко останало, но си помислих, защо пък да не пробвам да ги докарам малко по-различни, чат ли си? Да не взема да ме съди или…
— Ей, той е печен, бе — казва той. — Боби му пасна начина, по който свириш неговите неща. Просто иска да те черпи едно и да си полафите, това е всичко.
Устоявам на подтика да размахам победоносно юмрук.
— Окей — казвам аз. — Мога да се справя.
— Разбира се, човече. А, освен това иска да поговорите за някакви редки плочи, дето си ги имал.
Внезапно изстивам.
— Плочи?
— Да бе, казва, че чул, че имаш някакви чуждестранни плочи с негови песни по тях.
Насилвам се да се засмея и казвам:
— Ааа, сигурно е говорил със Сали! Знаеш я каква е. Скоростната кралица наистина беше в небесата, докато разглеждаше плочите ми. Това, дето го е видяла не е било музика, а плоча от Ирландия с творби на Дилън Томас. Мисля, че акълът на старата Сали съвсем се е забъркал.
Той кима.
— Да бе, Сали беше, точно така. Казва,че ги пазиш като златно съкровище. Сигурно са ценни. Само че, това за което стана дума пред Дилън бе за някаква песен с „дайре“ в заглавието, а той каза, че си бил мислел за нещо подобно.