— Може би си права. Може би трябва малко да се напомпам.
Очите й светват.
— Свежар! Всичко съм приготвила в банята, но не можах да си намеря вена. Да вървим.
— Ама искам и ти да се боцнеш. Не е гот да си сам.
— Ей, аз вече съм в небесата. Мушнах няколко „черни красавици“ преди да дойдеш.
— Да, ама вече не ти действат. Личи ти.
— Така ли мислиш? — Веждите й се сбръчкват угрижено, после тя се усмихва. — Окей. Още малко няма да ми навреди — особено ако е право в целта.
— Никога не прекаляваш с хубавите неща, нали така?
— Така. Ще ме боцнеш ли като снощи?
Ето това исках да чуя.
— И още как.
Докато Сали си наглася турникета и си тананика под акомпанимента на „Господина с дайрето“, взимам най-голямата спринцовка и я пълня догоре с разтвора метедрин. Улучвам вената от първия път. Прекалено е надрусана, за да забележи размера на спринцовката, докато не вкарам по-голямата част.
Опитва се да си издърпа ръката.
— Ей, това са цели десет шибани кубика!
Аз съм спокоен. Повече от спокоен. Отвътре съм като камък.
— Да, ама не беше пълна догоре. Сложих само един кубик — Вдигам я от тоалетната чиния. — Айде. Да вървим.
— Ами ти, Трой? Аз си мислех, че искаш…
— По-късно. В клуба. Трябва да се връщам.
Докато й опаковам принадлежностите, внимателно изтривайки отпечатъците си от спринцовката и шишенцата, тя увисва на вратата на банята.
— Не ми е добре, Трой. Колко ми даде?
— Не много. Хайде, да вървим.
Нещо ще се случи — двайсет хиляди милиграма метамфетамин в единична доза би трябвало да упражнят катастрофален ефект — но каквото и да е то, не искам да се случи в моя апартамент.
Бързам да я изкарам на улицата. Добре, че живея на първия етаж; щеше да бъде много неприятно, ако се налагаше да слиза дълго по стълби точно сега. Почти сме отминала кооперацията, когато тя се хваща за гърдите.
— Майната му, боли! Трой, мисля че получих сърдечен пристъп!
Тя започва да трепери и получава спазми, така че я дръпвам в една уличка. Една котка се стрелва от сенките; уличката смърди на боклуци. Сали се гърчи и пада на колене.
— Закарай ме в болницата, Трой — казва тя с отслабен, стържещ глас. — Мисля, че този път прекалих с дозата.
Клякам до нея и се боря с импулса си да я пренеса до спешното отделение на „Сейнт Винсънт“, която е през няколко блока. Вместо това я държа в прегръдките си. Тя потреперва.
— Не мога да дишам!
Гърчовете се усилват. Конвулсиите почти я изтръгват от ръцете ми; след което затихват, а тя едва диша. Следва нова конвулсия, по-силна от предишната, от гърлото й се разнасят давещи се звуци. Пак притихва, само че този път не диша. Едно последно потреперване и Сали Скоростната кралица финишира със скърцащи гуми.
Както съм приклекнал край нея, все още държейки я в прегръдките си, започвам да хлипам. Не стана така, както го бях планирал, въобще не се получи както трябваше. Всичко уж щеше да изобилства от мир и любов, и хармония, истински Уудсток, а не Алтамонт. Музика, веселие, пари. А това не беше в плана.
Изправям се с пълзене и повръщам в една от кофите за боклук. Тръгвам бавно. Не поглеждам назад. Не мога. Препъвам се по улицата и се отправям към „Осмото чудо“, плачейки през целия път.
Собственикът, останалите музиканти, всички ме хокат за закъснението. Поглеждам към публиката и виждам, че Дилън си е тръгнал, но не ми пука. Ама хич. Останалите три изпълнения са пълна бъркотия, най-лошите през цялата ми кариера. Остатъка от нощта ми е мъгла. Свършваме със свиренето и аз побягвам.
„Пери Стрийт“ гъмжи от ченгета и проблясващи червени лампи. Няма нужда да питам защо. Дотолкова се мразя, че пак ми се догади. Обещавам си, че първата ми работа утре ще е да занеса плочите в някой сейф, така че това никога повече да не се повтори.
Не поглеждам към никого, докато пресичам уличката, опасявайки се, че ще забележат вината в очите ми и съм много изненадан, когато намирам Чарли, моят хазяин, да седи пред входа на сградата.
— Ей, Джонсън! — подвиква ми той. — Къде се губиш, да те вземат мътните? Ченге’ата те търсят навсяк’де!
Замръзвам на първото стъпало.
— Работих — цяла нощ.
— Уффф, к’ва нощ само. Първо таа, дето са е натъпкала до козирката и са гъта точно в съседната пряка, сега пък това! Както и да е, ченгетата са у вас. Най-добре върви си поговори с тях.
Колкото и да ми се иска да побягна, се удържам. Мога да се измъкна сух. Сигурно някой ни е видял заедно, това е. Мога да се измъкна.
— Не знам нищо за някаква си свръхдоза — казвам аз. Тренирам. Предполагам, че ще ми се наложи да го повторя доста пъти, преди ченгетата да си тръгнат.