„Дори ако се налага да окървавя собствените си ръце, за да го постигна“.
Това беше частта от наследството му, която не искаше да завещае на нея. В историята на Съединените щати е имало много индустриалци — Рокфелер, Дж. П. Морган, Андрю Карнеги, — които в началото са били безмилостни и амбициозни, а после са станали филантропи, борци за подобряване положението на човешкия род. Смяташе да следва примера им.
„Нека аз съм безмилостен, за да може тя да е добра“.
— Защо не си починеш? — попита я. — Аз ще удържа крепостта за момента.
Лора се отдръпна и го погледна.
— Татко, мога да…
— Знам, че можеш. Защо не угодиш на стареца си обаче?
Тя се усмихна, въпреки че сълзите още блестяха в очите ѝ.
— Добре. Само двайсет минути. Ще донеса кафе, защото се очертава дълга нощ.
Определено беше така.
— Върви — подкани я той.
Лора го прегърна.
— Обичам те, татко.
— И аз, скъпа.
Лора излезе, а Пруит остана загледан във вратата. Чакаше чувството за вина да си отиде и се мобилизираше за това, което щеше да последва. Овладя се и се изпълни с решимост.
„Тя никога не бива да научи за ролята ми във всичко това“.
Извади телефона си и набра номера на Рафаел Лион. Когато се свърза, поиска последната информация за операцията, както и за заплахата, която още не беше отстранена.
— Какво стана с приятелите ни, които пристигнаха в Порт ъф Спейн?
Лион въздъхна.
— Сега разбирам защо Уебстър не успя да се справи с този човек и кучето му. Гадното животно едва не отхапа парче от крака ми.
— Аз ще те лиша от нещо повече от крак, ако не се справиш.
— Няма проблем, сър. Намират се на необитаем остров, от който не могат да се измъкнат. Изпратих трите Ястреба от Тринидад да превърнат мястото в пепелище. Ако решат да бягат с плуване, един Палач патрулира водите.
Пруит се усмихна. Ето заради това имаше такова доверие във френския войник.
— Значи ми казваш, че са изпечени?
Лион се засмя.
— С хрупкава коричка.
29.
25 октомври,
23:28 атлантическо стандартно време
Остров Патос, Венесуела
Изплашен и задъхан, Тъкър пребяга приведен през пясъчната ивица.
Лютив дим закриваше небето, десетки огньове горяха по целия остров и се събираха в жестоко пожарище, което озаряваше мрака между дърветата. Докато се връщаше при Джейн и Каин, от небето падаше огнена пепел и се стелеше по пясъка и във водата на залива.
— Нещо? — попита Джейн неясно, заради парчето мокър плат, което държеше пред устата и носа си. Каин лежеше до нея с мокра носна кърпа върху муцуната.
Тъкър поклати глава.
— Няма пещери и от тази страна. — Беше претърсил и в двете посоки. Трябваше да се скрият някъде, да се предпазят от огнената буря. — Ще се наложи да влезем в морето и да се оставим течението да ни отнесе покрай скалите. Все някъде ще има достатъчно дълбока пещера, която да ни защити.
„Тоест ако течението не ни завлече в морски гроб“.
Прочете същия страх и в очите на Джейн. Бяха твърде слаби, за да се борят с непредсказуемите течения в протока Бокас дел Драгон. Това име, Устата на дракона, не беше дадено случайно. Мнозина бяха погълнати от тъмния звяр.
Въпреки това Джейн кимна, защото си даваше сметка, че няма друг избор, ако иска да види сина си отново.
Зад тях продължаваха да падат напалмови бомби, след които оставаха кълба огън и дим. Ушите на Тъкър кънтяха от експлозиите. Понякога преминаващ призрачен Боен ястреб раздвижваше пелената от дим, когато за момент излизаше над морето, преди да се върне за нова атака. Беше само въпрос на време да изсипят смъртоносния си товар и върху това късче пясък или джунглата на брега да пламне.
— Да вървим — каза Тъкър.
Потупа Каин и той се изправи. Поне вече стъпваше на ранения си крак, макар и предпазливо — обаче колко време щеше да издържи, ако трябваше да се бори с теченията в Карибско море?
Джейн изглеждаше още по-зле — ударът по главата видимо си казваше думата.
Нямаше по-добри варианти, така че тръгнаха към водата. Зад тях избухна поредната експлозия, достатъчно близо, за да почувстват взривната вълна — блъсна ги доста силно. Миризмата на изгорял бензин се сгъсти и Джейн се разкашля.
— Не спирай! — каза Тъкър. — Трябва да се махнем от залива!