„А аз ще притежавам правата за добив на редки земни елементи от стотици квадратни километри“.
— Няма за какво да се безпокоиш, Марко — добави Пруит с плътен, уверен глас.
Давидович кимна и се облегна назад.
— Добре. Значи няма да има нужда да говорим за това пак… поне известно време.
„Не би трябвало да говорим и сега“.
Въпреки всичко Пруит остана усмихнат до края на разговора, след това се намръщи и взе телефона си. Набра Рафаел Лион и каза настойчиво:
— Дай ми актуална информация.
— На терен всичко е в ред — отговори Лион. — Провеждаме последни тестове на системите на ескадрилата. Засега всичко е зелена светлина и може да започва.
Лион даде още няколко подробности и отговори на още няколко въпроса, след което в гласа му се появи раздразнение, подобно на раздразнението на Пруит преди малко — той също не обичаше да се съмняват в думата му.
— А какво става с другия въпрос? — попита Пруит.
— Не е проблем — отговори Пруит и раздразнението се превърна в гняв. — След Тринидад онези не са забелязвани. Имам очи и уши на летището в Белград, дори в Сараево. Нищо.
Лион като че ли смяташе, че тези уверения ще успокоят Пруит.
Нищо подобно!
Пруит започна да крачи из кабинета си. През годините беше научил, че неизвестното е много по-опасно от известното.
— Вероятно всички са мъртви — каза Лион. — А и след няколко часа няма да има никакво значение.
Пруит не беше доволен от отговора.
Първо Давидович и съмненията му… сега тази заплаха, която продължаваше да виси над главите им.
Виждаше само един начин да се справи с двете ситуации наведнъж.
— Променяме разписанието — реши Пруит. — Няма да е по залез.
Лион замълча за момент, но прие промяната в плановете в крачка, както всеки добър войник.
— А кога?
Пруит изчисли разликата във времето наум. В Сърбия минаваше десет сутринта.
— Дванайсет… да бъде дванайсет твое време.
— Разбрано.
Когато разговорът приключи, Пруит остана с телефона в ръка. Чувстваше се по-спокоен и уверен.
„Вече никой не може да ме спре…“
10:18 централно европейско време
Бродарево, Сърбия
Тъкър изтъркаля шкодата по един мост. Бяха им нужни повече от два часа, за да изминат деветдесетте километра по виещи се планински пътища, които подлагаха чешката машина на сериозни изпитания в дъжд и лед. Поне облаците бяха започнали да се разчистват и в сивата пелена се появиха сини пролуки.
— Къде сме? — попита Франк, когато слязоха от моста.
— Според картата това е река Лим — отвърна Джейн, — което означава, че село Бродарево е направо.
Посочи пътна табела, сякаш за да докаже правотата си, но тя беше написана на неразбираемата за тях сръбска кирилица и би могла да означава всичко.
„Да се надяваме, че навигацията на Джейн е коректна.“
Като предпазна мярка, бяха изключили джипиеса на шкодата, за да не могат да ги проследят. Сега Тъкър се питаше дали това е бил най-разумният избор. По пътя насам бяха минали през безброй градчета и села, чиито имена като че ли бяха съставени от хаотично струпани накуп съгласни. Не би било трудно да се заблудиш и след един погрешен завой.
И въпреки това пътят нагоре през планината беше странно идиличен, със зидани мостчета от камъни над бълбукащи потоци и къщи с покриви от слама и с дъсчени огради. Минаваха и покрай обекти от историята на Сърбия, например манастир, сгушен в тучна долина, или средновековна джамия, кацнала на височина, с очертани на буреносния хоризонт минарета.
Дори чудатото село Бродарево, както много други планински села, се състоеше от хаотично пръснати живописни къщи с керемидени покриви и варосани стени. Местните жители не им обръщаха внимание, когато минаваха, ако не се брояха усмивките и махането с ръка.
— „Скаксис Майнинг“ трябва да е на още шест километра на северозапад — каза Джейн, — в планините над място, наречено Камена Гора, което е покрай границата с Черна гора.
Когато излязоха от селото, тя ги насочи по виещ се път, от който се виждаха покрити с мъх скали и задръстени от морени клисури. След три километра пътят от асфалтов стана чакълест. След още един скат се спуснаха по серпентина в долина, разделена от тесен пролом с разпенена буйна река.
— Сигурна ли си, че това е пътят? — попита Нора.
Джейн мълчеше обезпокоително, взираше се в картата и от време на време вдигаше очи. Когато излязоха от пролома, Тъкър забеляза в далечината червени керемидени покриви с комини, от които се стелеше дим. Селото напред беше скрито в гора, къщите бяха разположени на редове по планинския склон.