— Тъкър, танковете тръгват… насочват се към нас.
Тъкър бе оставил Франк при селяните в избата. Не искаше да се лишава от него, но Франк бе настоял. Искаше да изцеди батериите на Рекс до последна капка, за да следи случващото се по границата и да защити местните хора със системата за електронна война на дрона, доколкото успее. За да го направи, трябваше да остане в селото.
— Ще са при нас след двайсет минути — предупреди Франк и внесе допълнително напрежение в и без това сложната ситуация.
Дори и без обаждането на Франк Тъкър би могъл да се досети, че танковете са на път. Артилерийският обстрел от няколко минути беше прекратен. Явно градушката от снаряди беше обработила достатъчно селата наоколо. Сега щеше да започне истинският терор.
Тъкър докосна микрофона на гърлото си.
— Почти стигнахме до границата на „Скаксис Майнинг“. Направи всичко възможно да удържиш крепостта!
Прави ги водеше по път с коловози. Беше много стар каруцарски път, за който знаеха само местните, и толкова тесен и обрасъл, че огледалата на шкодата непрекъснато закачаха ниските клони на боровете. Някои от мъжете от Камена Гора използваха този път, за да ходят на работа в мините. Водеше до изоставен сектор от комплекса, в който залежите бяха изчерпани и сега беше оставен като незараснала рана.
Командният център се намираше в другия край на това място, на около петнайсет километра от тях.
Прави предложи решение как бързо да изминат разстоянието.
Франк се обади отново:
— Тъкър! Току-що пуснах Рекс да мине високо над танковете. Нещо не е наред.
— Какво? — попита той, докато се бореше да задържи колата върху калния път.
— Рекс улавя електромагнитни сигнатури от танковете, като тези на дроновете. На всички честоти едно и също.
— Какво значи това?
— Мисля, че и танковете са дронове. Изглежда, са без екипажи.
„Възможно ли е?“
Тъкър се обърна към Нора и ѝ каза какво е чул.
Тя се наведе напред.
— Може и да е прав. „Одиша“ беше само една от многото лаборатории, пръснати из цялата страна. Носеха се слухове, че на други места разработват наземни версии на нашия въздушен флот.
Тъкър си даде сметка, че Келерман би имал полза от машини без екипажи. В „Бели пясъци“, след бомбардировката на „ястребите“, от съветската техника беше останала димяща шлака. Ако не откриеха вътре следи от трупове, Келерман би могъл да прикрие участието си още по-лесно.
Обаче това даде на Тъкър друга идея.
— Франк — обади се той по радиото, — мислиш ли, че можеш да накараш Рекс да хакне танковете и да ги изпрати в отбрана на селото, както успя да плениш онзи дрон в Ню Мексико?
Тъкър си спомни как крилатата машина се беше забила в бункера.
— Може би — отговори Франк. — Но Рекс е на последни издихания, така да се каже. И да успее, няма да трае дълго.
Все пак биха спечелили няколко минути.
— Направи всичко възможно — каза Тъкър.
Прави посочи едно голо място край пътя, където започваше лунен пейзаж с откъртени канари и купчини камъни и пръст. Сред тях беше спрян камион с открита каросерия, вероятно използван от минните работници.
Тъкър паркира изпоцапаната шкода „Йети“ до него.
— Ние отива — каза Прави и скочи от колата.
Тъкър слезе с останалите. Младият мъж ги поведе през останалите в края дървета, после по виеща се през голото място пътека. Тъкър се чувстваше оголен, но нямаха избор. Преди да тръгнат, бяха взели от местните връхни дрехи, за да не бият на очи. Все пак Тъкър се надяваше всички погледи да са вперени в бойните действия, а не в този отдалечен ъгъл на комплекса.
Поне за момента изглеждаше, че е точно така. Няколко групи работници стояха на билото и гледаха разрушенията долу. Тъкър само можеше да си представя какво минава през главите им. Колко от тях имаха семейства в тези села? Колко бяха зарязали мината, за да се притекат на помощ на близките си? Гневът им сякаш се лееше по склоновете.
При толкова много стаен гняв нямаше да е никак трудно да се подпали огънят на масова атака срещу Черна гора.
Без да се отклонява от пътя, Прави ги отведе на бетонна площадка, на която чакаха два товарни хеликоптера. Накара ги да почакат с вдигната длан. Отиде бързо в близката барака до два големи резервоара за гориво.
Джейн застана до Тъкър, скръстила ръце на гърдите си. И двамата имаха оръжие — пистолетите от Тринидад — под връхните дрехи. Тъй като летяха с европейски опознавателни знаци и паспорти, на границата никой не ги беше проверил, така че не беше проблем да вземат оръжията. Джейн гледаше бараката навъсено и като че ли се питаше дали няма да се наложи да извади пистолета всеки момент.