Тъкър стреля към вратата. Улучи един мъж, който се опитваше да я затвори. Прецизен изстрел, в главата. Друг побягна.
Не и Лион обаче.
Той грабна един автомат и отвърна на огъня — но не стреляше по Тъкър. Изобщо не беше глупав. Целеше се в слабото място на Тъкър. Стреляше по горния край на витата стълба в дъното на нефа.
Оттам долетя стенание, после вик.
Нора изкрещя:
— Тъкър! Помощ!
„Джейн…“
Лион се засмя пак, отстъпи и посегна да затвори вратата.
Обаче в суматохата и прахоляка един друг ловец се спусна към плячката си.
Каин се спуска снишен под масите, избягва трясъците и парчетата, които падат наоколо. Не обръща внимание на болката в ребрата и на агонията в левия крак. Миризмата на плячката изпълва черепа му, не оставя почти нищо освен ярост.
Проследил е миризмата на целта си, като е минал през страничната врата и се е спуснал на долното ниво по тайната стълба.
Сега тича под масите и прекосява последното разстояние към дневната светлина, към целта. Мъжът осъзнава опасността твърде късно — едната му ръка е на вратата, другата е вдигнала оръжието високо.
Каин го блъсва ниско, отскача със задните крака с оголени зъби и ръмжене. Удря плячката в корема, тя се свива, пада назад. След това мъжът залита още малко, размахва ръце, оръжието му полита — и той пада надолу… надолу…
Каин не успява да спре, полита след него.
37.
27 октомври,
13:44 централно европейско време
Комплекс „Скаксис Майнинг“, Сърбия
Не!
Тъкър видя как Каин се хвърли към Лион. Трийсет килограма ярост и жажда за кръв блъснаха войника в бездната. Инерцията отнесе кучето над ръба и то също изчезна.
Тъкър се завъртя рязко.
Височината до скалите бе поне четири етажа.
Тъкър се спусна към витата стълба, където Нора придържаше Джейн и притискаше до рамото ѝ парче сгънат плат.
— Върви! — изпъшка Джейн. — Спаси Каин!
Нора ѝ помогна да стане, подкрепяше я с ръка през кръста.
Джейн бутна Тъкър към стълбите със здравата си ръка.
— Идваме след теб.
Манастирът продължаваше да се срутва около тях. Тъкър тръгна с двете жени през нефа. Заобикаляха съборени части от колони. Не можеше да се диша от прахоляк. Една греда на тавана изпращя и рухна, разби масата с храна и вода и наоколо се затъркаляха бутилки.
Навън вече нямаше никого. Хората на Лион бяха избягали от разрушението, без да приберат мъртвите си. Тъкър погледна надолу — и в този момент страховит трясък разтърси земята, защото част от манастира рухна. Тъкър едва запази равновесие, но Нора успя да го улови и да го дръпне назад.
Една сателитна антена профуча покрай главата му.
— Всичко се срутва! — извика Джейн. — Не спирайте!
Тъкър си даде сметка за опасността и хукна надолу по тесните стъпала, вкопани в почти отвесната скала. Въпреки че бяха много стръмни и опасни, той прескачаше по няколко наведнъж. Не обръщаше внимание на болката в бедрото, която го пронизваше на всяка крачка. След като слезе долу, вдигна за миг поглед, за да се ориентира къде е манастирската врата, и хукна към мястото под нея.
Почти веднага видя Лион. Лежеше по гръб, с пречупен гръбнак, от устата му се стичаше кръв. Тъкър му обърна гръб и затърси приятеля си. Направи пълен кръг.
Нищо.
Вдигна ръце пред устата си и извика:
— Каин!
Както винаги готов да се отзове, Каин отговори с жалостиво скимтене. Тъкър опита да определи посоката, но не успя.
— Каин!
Приглушен лай привлече вниманието му вляво. Върху камуфлажната мрежа отпред нещо мърдаше.
Каин!
Тъкър отиде под кучето до дупката, която бе пробил в мрежата Лион, преди да намери края си. Прибра пистолета и извади ножа си. Захапа го и се покатери по един смърч, за да стигне до Каин.
— Идвам, приятел.
Протегна ръка през мрежата и погали Каин по шията, за да го успокои, после взе ножа и внимателно проряза мрежата под кучето. Каин се измъкна през дупката като новородено теле. Тъкър го улови, и го намести внимателно на рамото си.
— Не мърдай! — прошепна му.
Много бавно, като внимаваше да не изпусне приятеля си, слезе от дървото. След като ботушите му докоснаха земята, свали кучето и го остави на крака на земята — поне на три от четирите. Каин държеше десния си преден крак високо. От лапата му капеше кръв.
Тъкър клекна, за да прегледа раната, и кучето го лизна по лицето. Дишаше тежко и едва успя да размаха опашка.
— Да, и аз се радвам да те видя.