Тя направи крачка назад.
— Как можа? — възкликна. — Токова деца…
Пруит не опита да отрича. Тя беше негова дъщеря. Знаеше истината не по-зле от него самия.
Тя се обърна.
— Повече никога няма да ти проговоря.
Излезе бясна и затръшна вратата.
Пруит дълго остана неподвижен. Усещаше паренето от шамара на бузата си. Не беше ядосан, наранен или разочарован. Всъщност изпитваше облекчение.
„Добро момиче“.
Ако не друго, поне я бе възпитал както трябва.
„Нека това да е наследството ми“.
Знаеше обаче, че тази молитва няма да има отговор. От двете страни на вратата монитори без звук показваха лицето му. Отдолу минаваха ленти с думи, обявяваха с дебели букви: „Касапинът от Камена Гора“.
И това беше предаване на медиите на „Хорайзън“.
Наистина беше краят.
Той отиде до стенния сейф и го отвори. Извади захабена папка и прокара палец по избелялото заглавие върху корицата.
Папката сега беше празна, книжата бяха нарязани и изгорени преди три седмици, когато бе прикривал следите си.
„Това е то, наследството на дядо ми“.
Захвърли папката настрана. В сейфа обаче имаше и още един спомен от Брайсън Келерман — агента, известен като Geist.
— Призрак… — прошепна Пруит с тъжна усмивка.
Също като него, дядо му беше бил майстор на илюзиите с дим и сенки, на фабрикациите, но беше бил и ловък шпионин, човек с тайни амбиции и високи цели — и готов да окървави ръцете си, за да ги постигне.
Пруит бръкна в сейфа и извади малкия германски маузер, останал от Втората световна война. Прокара пръсти по ръкохватката, представи си как я е държал дядо му. Знаеше историята на пистолета, кога за последен път е било стреляно с него, в една усамотена плевня в британската провинция.
Отиде до прозореца. Винаги държеше оръжието смазано и почистено, като тих свидетел от дните на дядо му — макар че сега се чудеше. Може би бе извършвал този ритуал с по-практична цел, защото маузерът би могъл един ден да му потрябва?
Като последен къс от наследството.
За да докаже, че справедливостта никога не може да бъде истински смазана.
Застана до прозореца, опря цевта в слепоочието си и натисна спусъка.
39.
28 ноември,
16:57 централно стандартно време
Апалачите, Алабама
Беатрис Конлън прегърна Тъкър. Бяха на верандата ѝ. Тъкър току-що я бе докарал след погребението на Санди в Поплар Гроув.
— Благодаря ти за всичко, което направи — каза тя и се отдръпна, но продължи да стиска раменете му. — За моето момиче… за всички.
Той кимна. Беше се изчервил, чувстваше се неловко.
— Опелото беше чудесно — успя да каже.
Беше се върнал в тези планини, за да присъства на дълго отлаганото погребение на Санди, макар че в края на краищата то повече заприлича на парти — но пък самата тя би одобрила това.
Нора извика отвътре:
— Къде са лимоните, Беа?
Майката на Санди обърна глава и извика:
— В книжен плик до хладилника, скъпа! — После тупна Тъкър по рамото. — Защо всички не се махате вече оттук? Нора ще остане и довечера. Ще я науча да прави супа от пор.
Тъкър вероятно бе трепнал, защото Беа се засмя.
— Шегувам се, градско момче. Ще има пица с бира. Ще дойдат и няколко местни момичета.
— Добре тогава. Забавлявайте се.
Беа продължаваше да стиска ръката му. Тъкър усети пръстите ѝ да треперят. Жената си даваше весел вид, но болката не си бе отишла. Беше добре, че Нора ще остане при нея.
Беа погледна джипа му. Джейн чакаше на предната седалка, Каин бе наполовина в скута ѝ. Нейтън все още беше във Вашингтон, при приятели. Джейн бе решила да не води момчето на погребението.
— Добро ти е момичето — каза Беа. — Помни го. И не си мисли, че ти е дадена веднъж завинаги.
— Не се безпокой. Няма да ме остави да си го мисля.
Беа се усмихна, вече с малко по-малко усилие.
— Тогава трябва да я слушаш.
— Слушам, мадам.
Беа го прегърна още веднъж.
— Грижи се за себе си… и за това чудесно куче.
— Ще се грижа.
Тя го целуна по бузата и го пусна.
Докато крачеше през бурените към колата, Тъкър чу мрежата за насекоми да се затваря и гласа на Беа:
— Не пудра захар! Майка ти не те ли е учила да правиш истинска лимонада?
Тъкър се засмя и седна зад волана.
— Държи ли се Беа? — попита Джейн.
— Мисля, че Нора има повече проблеми.
— Какво искаш да кажеш?
— Няма значение. Не е важно.