Тъкър овладя дишането си и най-накрая пусна бутилката.
— Всичко е наред.
Не беше. Франк като че ли го долови и изчака Тъкър да се съвземе напълно.
След още няколко вдишвания Тъкър най-накрая отвори уста:
— Старши сержант, значи? Издигнал си се в кариерата.
Франк се усмихна разбиращо и мина на по-безопасна територия.
— Аз съм ленивец, който чака пенсия. Как си минава времето! И съм тук, в Хънтсвил, така че съм при семейството си всеки уикенд. Ами ти?
— Аз ли? Нищо особено. Работя каквото падне. Най-вече охрана.
Говориха напосоки още половин час — припомняха си случки, общи приятели, клюки. Най-накрая Тъкър потегли към целта.
— Франк, от колко време служиш в Редстоун?
— От четири години. Добре е. Специалист съм по военни криптирани мрежи. — Долови объркването на Тъкър и се усмихна. — Хората често се чудят. Това е нова специалност, от 2011 година. Става дума най-общо казано за кибервойна.
Тъкър поклати тъжно глава.
— Времената се менят. — Прокашля се. — Слушай, Франк, трябва да ти призная нещо. Дойдох тук с конкретна цел.
— Какво? Имаш предвид нещо извън приятната ми компания? — Гъстите вежди на Франк се издигнаха, после отново се спуснаха. — Да, предположих. След като се уволни от армията изчезна безследно, а сега се появяваш на прага ми. Няма проблем, приятел. Какво има?
— Търся изчезнала приятелка. Работела е тук, в Редстоун.
— Изчезнала?
— Повече от месец. Санди Конлън.
— Никога не съм чувал за нея, но това не е изненада. Редстоун е голям. Къде точно е била?
Тъкър се усмихна безпомощно.
— Там е проблемът… Нямам представа. Не е казала на никой от близките си. Дори не е споменала името на частта си.
— Хммм… става все по-любопитно. Обаче щом разговаряш с мен, значи мислиш, че е свързано с поста ѝ?
— Просто опитвам да проверя всички възможности.
Франк кимна замислено, като че ли колелата в главата му започваха да се въртят.
— И… нека позная… не си се свързал с полицията в Редстоун.
— Бих искал да го избегна.
Веждите на Франк подскочиха нагоре.
Тъкър вдигна ръка.
— Не искам да те забърквам в неприятности, но трябва да я открия. Може и други да са изложени на опасност.
Франк го гледаше изпитателно. Само десният му показалец потропваше по масата. Тъкър помнеше тази нервна реакция на Франк, която показваше, че се е замислил дълбоко, докато преценява значението на някакви нови разузнавателни данни.
Най-накрая стигна до някакво заключение, облегна се и пусна хитрата си усмивка.
— Ще се разровя. Ако има проблем, ще го направим както едно време — аз ги откривам, ти ги разчистваш.
Тъкър вдигна бирата си и я чукна в бутилката на Франк.
— Дадено.
18:08
Карл Уебстър крачеше през подобния на пещера бетонен бункер, в който се помещаваше инженерната лаборатория на инсталацията. Беше късно, техниците се бяха прибрали по стаите си за нощта и той беше сам. Бункерът беше преграден на няколко работни пространства, всяко от които се занимаваше с конкретен аспект на проекта. В средата обаче, скрит под голямо покривало, беше последният прототип.
Той прокара пръсти по скритите криле, разперени много ефективно на метър и половина. Техниците го наричаха Палач, на името на една птичка, птица-палач, наречена и живодерче, хладнокръвен убиец, който хваща гущерчета и насекоми и дори други птици и ги нанизва на тръните на акациите, за да ги яде по-късно, когато огладнее.
Усмихна се. Името беше удивително сполучливо. Макар че самият той отговаряше само за сигурността на проекта, не можеше да не изпитва искрица гордост от постигнатото. Сега обаче толкова много усилена работа беше под заплаха.
Заради един човек — и проклетото му куче!
Представи си нарушителя, когото бе открил да дебне около къщата на Санди Конлън, и кратката престрелка, която последва. След това този тип се бе измъкнал и бе потънал в тъмнината.
Още един проблем, който трябваше да бъде решен…
Чукане привлече вниманието му към главната врата на бункера.
И се задаваше още един.
Вратата се отвори и влезе Рафаел Лион, шефът на охраната на „Хорайзън Медия“. Под флуоресцентното осветление бръснатият му череп лъщеше. Беше с черен боен екип и карабина през рамо. Беше кацнал в Хънтсвил само преди четирийсет минути, но не беше от хората, които чакат под ботушите им да порасне трева.
— Какво откри за оня тип, който се е измъкнал? — попита Лион рязко, без никакви предварителни любезности.
Карл разчете заплахата в присвитите очи. Беше наясно, че това не е просто опит за сплашване. За провал не можеше да става и дума.