Когато се бяха разделили с Каин, кучето бе тръгнало към силоз от другата страна на сградата. Вероятно още се криеше там, изпълнявайки последната команда на Тъкър.
Запълзя към стъпенките, заварени за стената на силоза, по които можеше да се изкачи до вратата. Улови една, дръпна силно, после хвана следващата. След като се увери, че са достатъчно здрави, се покатери до отвора.
Подаде глава и видя метална пасарелка, която минаваше високо над пода на сградата. Големи участъци от покрива бяха пропаднали, така че луната осветяваше доста добре вътрешността, голяма колкото две футболни игрища. Долу имаше стари машини и много вагонетки — всяка колкото железопътен вагон, — оставени да ръждясват на бетонния под. Горе имаше плетеница от стоманени греди, около които се виеха лиани.
Намръщи се. Опита да прецени дали ще успее да мине по пасарелката до другата страна на сградата. Спомни си как се бе срутила конструкцията на конвейера преди малко и как трябваше да скочи, за да остане жив. Ако пасарелката не издържеше, щеше да падне от височината на четири етажа на твърдия бетонен под.
Вляво от него имаше метална стълба, която водеше до пода долу, но средната ѝ част липсваше. Би могъл да опита да се спусне на долната, но дали щеше да го издържи? Нямаше как да прецени.
Накъде тогава?
Докато се колебаеше, отгоре долетя познатото жужене. Дронът продължаваше да търси плячката си. Подплашени от минаването му — или от ултразвуците, които вероятно издаваше, — няколко прилепа излетяха от обвитите с лиани греди и изхвърчаха през пробития покрив.
Тъкър ги проследи с поглед. Съжаляваше, че няма криле.
Разбираше, че не може да чака повече. Ако дронът не го ликвидираше, съвсем скоро щяха да дойдат въоръжени хора и да го открият — вероятно вече бяха някъде отвън. Той светна с фенерчето си, за да проучи по-добре възможностите — пропадналата стълба или увитата с лиани пасарелка.
И двете не бяха кой знае какъв избор.
Реши да опита късмета си с пасарелката. Поне още беше цяла, за разлика от стълбата. Тръгна предпазливо, изпробваше всяка стъпка, наострил сетивата си. Увери се, че металът ще го издържи, и ускори крачка.
И тогава жуженето започна да се усилва. Дронът се бе върнал. Изглежда, продължаваше да минава над мястото на всеки трийсет секунди, за да не му позволява да се измъкне.
Тъкър замря, докато дронът отмине, защото се опасяваше да не го види през дупките на покрива. След това продължи. Беше стигнал до средата на разстоянието, когато чу серия бързи сливащи се едно с друго чаткания някъде напред.
По дяволите!
Пасарелката се откъсна от подпората пред него. Решетката под краката му пропадна под остър ъгъл и той се просна по гръб. Фенерчето се изхлузи от ръката му и падна долу. Тялото му се плъзна по увисналата решетка. Той размаха ръце, но не успя да се хване за нищо.
След миг обаче нещо прошумоли по лицето му.
Лиана!
Сграбчи я, без да разсъждава. Откъртената пътека под краката му се откъсна и полетя надолу. Той полетя с нея, но изведнъж спря рязко, защото увисна на лианата. Чу трясъка от падането на откъсналото се парче метал, но не погледна надолу.
Събра сили и вдигна очи. Краят на следващата секция от пасарелката беше почти на ръка разстояние. Ако се изкачеше половин метър, би трябвало да…
Чу се рязък звук, който се оказа само предупреждение. Лианата се откъсна и Тъкър пропадна с три метра. Отново рязко спря.
Затвори очи, пое дълбоко въздух.
Нагоре вече не беше вариант.
Най-накрая погледна надолу. Все още беше на височина от около три етажа над пода. Точно под него бяха смачканите останки на откъсналата се пасарелка, превърнала се в плетеница остри железа. На три метра встрани обаче бяха редиците вагонетки. От този ъгъл не виждаше какво има в тях, но най-близката беше точно под голяма дупка на покрива.
Трябваше да се получи…
Тъкър се залюля, първо наляво, после надясно, сви крака, за да увеличи инерцията. Лианата поддаваше и се отпускаше, отгоре започнаха да падат боклуци.
„Хайде, хайде, хайде…“
Продължи да се люлее, да набира скорост и да увеличава дъгата, която описваше.
И тогава лианата се скъса. Той не можеше да чака повече и се пусна — и полетя към близката вагонетка. Падна вътре, удари се в отсрещната ѝ страна и падна в метър вода, събрала се на дъното от дъждовете.
Въпреки водата ударът беше достатъчно силен, за да го заболи. Той изплю водата, влязла в устата му, и изпъшка с облекчение. Загледа се в дупката на тавана, благодарен за дъждовете, напълнили вагонетката. Все пак на повърхността имаше дебел пласт гадости — смесица от водорасли, птичи курешки и гуано от прилепите. Залепваше се по дрехите като зловонна паста с дъх на амоняк.