— Вече започва да ми писва! — промърмори ядосано.
След кратко търсене намери редица правоъгълни стъпенки, заварени от вътрешната страна на вагонетката, за да могат работниците да влизат и да излизат от нея. Започна да се изкачва по високата стена.
„Да намеря Каин…“
Когато главата му се показа над борда на вагонетката, видя фенерчето, което бе изпуснал преди малко. Светеше сред останките от пътеката — но не беше единственият източник на светлина.
Лъч, извън сградата, се плъзна по редицата изпоцапани стъкла. През вратата влезе мъж — предпазливо, с насочена карабина.
— Шумът дойде оттук — каза мъжът в микрофон, закрепен за яката му. — Лион, изчакай да проверя ситуацията.
Тъкър се скри миг преди светлият лъч да се насочи към него. Върна се безшумно в мръсната вода. Както се опасяваше, бяха изпратили въоръжена група. Ослуша се, докато мъжът се приближаваше, явно привлечен от фенерчето, за да провери дали трупът му не е сред останките от пасарелката.
— Открих нещо — каза по радиостанцията въоръженият мъж. — Тук са. Пазете отвън. Стреляйте по всичко, което се движи.
— Разбрано! — чу се отговорът.
Тъкър си спомни Каин. Надяваше се овчарката да не се появи.
Обаче мисълта му даде идея.
Каин клечи в сянката на врата. Отпред има голямо пространство. Сетивата му се разширяват. Той усеща миризма на мръсна вода, на останки от птици и животни. Тук го е привлякъл силен шум. Преди това е бил скрит наблизо в изпълнение на последната команда.
„Крий се“.
Видял е как партньорът му се свлича от тавана, чул е как пада във вода, после пъшкането му. Иска му се да изтича там, да лае, да научи дали другият е добре, да съберат глутницата отново.
Обаче се подчинява, остава скрит.
Сега има друг човек. Носи светлина и мирише на оръжейна смазка. Каин се снишава: няма да наруши командата. Сърцето му бие силно, той диша тихо и дълбоко, дъхът му вдига прашинки и миризма на мишки.
Един нов звук привлича вниманието му, кара го да наостри уши.
Меко подсвирване, което имитира птица.
Каин знае какъв е този звук.
Нова команда.
Знае какво трябва да направи и става, за да изпълни задачата.
Вдига муцуна и започва да вие.
Тъкър се бе хванал за ръба на вагонетката, с крака на стъпенките, готов да се изкачи. Изчака докато въоръженият приближи до скривалището му и едва тогава даде сигнала на Каин. Кучето реагираше на над хиляда думи и зрителни сигнали. Напоследък обаче Тъкър го бе научил да реагира и на звукови.
Като мекото гукане на гургулица.
Това означаваше „Вий“.
Щом воят на Каин се разнесе в кухото пространство, сякаш идваше едновременно от всички посоки, Тъкър се покатери, прехвърли се през ръба и скочи към врага долу.
Изненадан и стреснат от виенето на кучето, мъжът все пак реагира изненадващо бързо и понечи да вдигне оръжието, но Тъкър се стовари върху него с цялата си тежест. Събори го и удари главата му няколко пъти в бетона. Мъжът се отпусна — загуби съзнание, а може би бе мъртъв.
Тъкър провери пулса му.
„Не. Само е припаднал“.
Подсвирна остро, за да извика Каин. Знаеше, че трябва да действа бързо. Там, вън, имаше поне още един ловец. Тъкър грабна оръжието на падналия. Беше компактна карабина „Heckler & Koch МР-5 SD“ със заглушител и оптичен мерник. Добро оръжие.
Но се появи още по-добро.
От тъмнината излетя тъмна сянка и едва не го събори.
Той прегърна Каин с една ръка, целуна го по тила. Всякакви други поздравления трябваше да почакат. И все пак Тъкър не можеше да не си даде сметка колко щастлив се чувства, че Каин е отново при него. Отново се чувстваше цял.
От радиостанцията на падналия се чу глас:
— Уебстър? Чуваш ли ме?
Тъкър долови лек френски акцент. Претърси набързо изгубилия съзнание, намери микрофона и го чукна два пъти. Това беше мълчалив сигнал „Разбрах“. Означаваше, че изпратилият го няма възможност да говори.
Чу две почуквания в отговор — потвърждение, че онзи е приел съобщението.
Това потвърждаваше предположението, че тези ловци имат военно обучение.