Жуженето на дрона изпълваше главата му.
Франк продължаваше:
— И военните инженери, и независимите програмисти се стремят към тази цел. В момента това е златна треска. Дори „Блекуотър“, частната военна фирма, добави отдел за роботизирана техника към бизнесструктурата си през 2007 година, като отвори вратата за роботи наемници и автономни дронове, които действат извън ограниченията на военното командване.
Франк вероятно бе забелязал пребледняването на Тъкър, но явно не бе приключил.
— Има и още нещо. Можеш да се обзаложиш, че който е създал този дрон, няма на разположение само този модел. Дроновете се произвеждат с различни големини и форми, според предназначението им, и могат да летят във въздуха, да се движат по земята и дори да плуват под вода.
Тъкър се замисли за това предупреждение.
Франк се отпусна назад и се усмихна.
— Е, какво мислиш?
— За кое? — едва успя да отговори Тъкър.
— Получавам ли позицията? Ще остана ли с теб и Каин? Казах ти, че мога да съм ви от полза.
Тъкър не се поколеба.
— В екипа си.
Усмивката на Франк стана още по-широка.
— Какво искаш да направя най-напред?
— Провери номера на колата и виж какво ще откриеш… Но дискретно.
Франк кимна и попита:
— А какво ще правиш ти?
Тъкър мислеше за мястото, където живееше майката на Санди, и описанието на Франк.
— Май ще си купя банджо.
11.
15 октомври,
10:14 централно лятно време
Апалачите, Алабама
„В края на краищата може би наистина трябваше да си купя банджо…“
С навлизането по-навътре в планините признаците на цивилизацията оредяваха. След като отби от главно шосе 35 и подкара по малките пътища, по асфалта започнаха да се появяват дупки, къщите ставаха все по-редки, след това се превърнаха в планински хижи. Зареди на бензиностанция с една ръждясала помпа, която май беше оцеляла още от петдесетте. Когато минаваше, децата по дворовете спираха да си играят и го гледаха — момиченца с избелели роклички, момченца с торбести къси панталонки. Тъкър махна на един човек, седнал на веранда, а онзи само присви очи.
Имаше усещането, че е попаднал във времето на Голямата депресия.
— Каин, казвам да не идваме на това място при следващото си пътешествие с кану.
Каин размаха опашка. Естествено, кучето бе запленено от природата и понякога скимтеше тъжно, когато видеше деца да тичат и да се смеят, разочаровано, че пропуска толкова много забавления.
След време пътят стана по-стръмен, склоновете бяха обрасли с дъбове, чиито листа вече бяха оцветени в буря от златно и червено.
Когато минаваше покрай редките пътни табели, Тъкър намаляваше скоростта. Следваше инструкциите, които му бе дал Франк. Майката на Санди — Беатрис Конлън — живееше на петдесетина километра в планината, край градче на име Поплар Гроув.
По пътя минаваше покрай къщи, облицовани със застъпващи се дъски, които сякаш оставаха цели заради десетките пластове белеща се боя. Понякога минаваше покрай църкви, най-често малки, подобни на сандъци, с ниски камбанарии. След още четирийсет минути шофиране най-накрая стигна Поплар Гроув. Градчето не беше по-голямо от спирка на кръстопът, с железарски магазин, закусвалня, бакалия и бензиностанция.
— Какво? — промърмори Тъкър, когато спря на едно кръстовище. — Няма „Старбъкс“?!
Продължи съвсем бавно напред, докато не видя табелата за улица „Дейвис“, където сви наляво. След още километър асфалтът свърши и пътят нататък се оказа застлан с чакъл. Продължи до самия му край.
Зад ограда и буренясала ливада видя спретната жълта къща с веранда, която я обикаляше от всички страни. На пощенската кутия до оградата пишеше КОНЛЪН.
Тъкър потупа Каин по врата.
— Май пристигнахме.
Слезе. Кучето скочи след него и подуши въздуха. Тъкър засенчи очи и огледа къщата. Освен щурците не се чуваше никакъв друг звук.
Франк го бе предупредил, че по тези места първо стрелят.
„Надявам се поне да има предупредителен изстрел“.
Тъкър сви длани на фуния пред устата си и извика:
— Има ли някой?
Никой не отговори. Той викна пак, но пак не получи отговор.
Тръгна към къщата по пътя, който всъщност представляваше два коловоза през бурените. Преди да премине оградата чу женски глас:
— Какво искаш?
Тъкър спря и направи знак на Каин да стои до него. От дълбоката сянка на верандата пристъпи жена.
— Мисис Конлън? — извика Тъкър.
— Кой сте вие?
— Казвам се Тъкър. Опитах да се обадя, но…