— Съжалявам, приятел. Чака ни дълъг път, ако искаме да стигнем до Йелоустоун.
Каин разтръска черно-кафявата си козина, размаха опашка и прие реалността.
Двамата бяха заедно още от годините, когато служеха с военните рейнджъри и бяха оцелели след няколко мисии в Афганистан. При напускането на службата Тъкър взе Каин със себе си — с разрешение на армията е силно казано, но все пак неотдавна бе решил въпроса окончателно.
Сега двамата бяха неразделни. Заедно търсеха нови територии, нови пътеки. Сами.
Тъкър отвори дясната врата и Каин ловко намести трийсетте си килограма на седалката. Беше белгийска овчарка, малиноа — овчарско куче, което често се използва от военните и полицията. Известната с безпределната си лоялност и остра интелигентност порода също така се ценеше и заради пъргавостта си и невероятната си сила.
Нямаше друго куче като Каин обаче.
Тъкър затвори вратата и почеса приятеля си между ушите през отворения прозорец. Под козината пръстите му напипаха стари белези, които му напомниха за собствените му рани — някои видими, други много добре прикрити.
— Да тръгваме — каза тихо, сякаш искаше да се махне оттук, преди призраците от миналото да са го настигнали.
Седна зад волана и полетяха през националната гора Битъррут. Каин беше подал глава през прозореца с изплезен език и ловеше всички миризми. Тъкър се засмя и напрежението се изпари от мислите му, както ставаше винаги, когато беше в движение.
В момента нямаше работа — и възнамеряваше да остане в това състояние възможно най-дълго. Идеята му бе да се занимава със сигурност и охрана, но само когато финансите му го налагат. След последната му работа, когато го наеха от „Сигма Форс“ — секретен отдел на военните, занимаващ се с изследователска и внедрителска дейност, — банковата му сметка все още беше пълна.
С Каин бяха прекарали последните два дни в прохода на Загубения път, по стъпките на експедицията на Луис и Кларк, а сега отиваха в национален парк Йелоустоун. Тъкър беше планирал да е там в късна есен, за да избегне туристите през лятото, защото пред компанията на двукраките предпочиташе компанията на Каин.
Зад завоя на тъмния път кълбо флуоресцентна светлина разкри крайпътна бензиностанция. На табелата до входа пишеше „Форт Едуин, Бензин и Хранителни продукти“. Тъкър погледна датчика за гориво.
Резервоарът беше почти празен.
Включи мигача и сви към малката бензиностанция. Мотелът му беше на пет километра по-нататък. Планът му беше да вземе душ набързо, да си събере багажа и да продължи към Йелоустоун, за да се възползва от пустите пътища през нощта.
Сега в плана се появяваше пробив. Трябваше да смени спуканата гума възможно най-бързо. Надяваше се в бензиностанцията да знаят къде най-близо и най-бързо може да стане това в тези безкрайни пущинаци.
Спря пред една от помпите и слезе. Каин скочи през прозореца от другата страна. Тръгнаха към бензиностанцията.
Тъкър отвори стъклената врата, която задейства пиринчена камбанка. Стоките в магазина бяха разположени нормално — отпред редове закуски и хранителни продукти, до задната стена — хладилници за напитки. Миришеше на препарат за лъскане на под и сандвич от микровълнова.
— Добра вечер, добра вечер — поздрави го мъжки глас, извиси се и спадна като ужасно позната мелодия.
Тъкър веднага включи — беше езикът дари. След годините, прекарани в пущинаците на Афганистан, познаваше добре езиците на тази пустинна страна. Въпреки приятелския тон коремът на Тъкър се сви на топка от някогашния ужас. Не помнеше колко пъти хора, говорещи на дари, бяха опитвали да го убият. И още по-зле, бяха успели да убият другото му куче — което гледаше заедно с Каин.
Спомни си невероятната радост, която му доставяше загубеният партньор, уникалната връзка, която бяха изградили помежду си. Положи всички усилия да върне този спомен в топката стара болка, тъга, чувство за вина.
— Добра вечер — поздрави пак мъжът зад тезгяха с усмивка, без да забелязва напрежението на Тъкър. Лицето му беше кафяво като орех, зъбите — идеално бели. Беше плешив, ако не се броеше обръчът сива коса, като тонзура на монах. Очите му светеха от радост, като че ли Тъкър беше приятел, когото не е виждал от години.
Тъкър бе срещал стотици афганистански селяни и виждаше, че поведението на този човек е искрено. И все пак му беше трудно да влезе в магазина.
Човекът като че ли долови колебанието му и на челото му се появи угрижена бръчка.
— Добре дошъл — добави и направи подканящ жест, за да го окуражи.