Пое плавно напред, носена от течението на реката, докато краката й докоснаха първото прагче на тесния бряг. Със смазано от умората тяло се покачи нагоре, излезе от водата и спря, за да провери дали пакетът е останал сух. Херметизиращата замазка бе издържала. Тя погледна за миг в отражението на луната, а след това вдигна поглед към гората отвъд речния път.
С цената, която ние платихме. Десет скъпи приятели.
В очите й проблеснаха сълзи, но волята й имаше закваската на древните свободни и затова сълзите бяха само няколко. Рискованата операция с прекосяването на реката, прекият път през гората, докато вълците носеха патрулната си служба покрай северните граници, пресичането на Последната пустиня на Сарийър и овладяването на укрепленията на Цитаделата — всичко това постепенно се превръщаше в сън… Дори и бягството от преследващите ги хищници, а също и от глутницата на хората пазачи, която с абсолютна сигурност щеше да пресече и улови следата на нарушителите, след което да остане в засада… всичко това бе вече сън. Беше минало.
Аз се спасих.
Тя взе багажа с херметично затворения пакет и отново го притегна на гърба си.
Лито, аз преминах през защитните ти бариери.
После мисълта й се насочи към загадъчните томове. Почувства пълна увереност, че нещо, скрито в шифрованите редове, ще проправи пътя за нейното отмъщение.
Аз ще те унищожа, Лито!
Не — ние ще те унищожим! Това не подхождаше на маниера й. Щеше да го стори сама.
Тя се обърна и тръгна с широка крачка към овощните градини отвъд окосеното пространство, което сякаш маркираше пътя на реката. Крачеше и повтаряше своята клетва, прибавяйки на глас, според старото предписание на свободните, и пълното си име:
— Сиона Ибн Фуад ал-Сейефа Атреидска е тази, която те проклина, Лито. Ще платиш за всичко без остатък!
Следващият откъс е от направения от Хади Бенотто превод на томовете, открити в Дар-ес-Балат:
Роден съм като Лито Атреидски II преди повече от три хиляди стандартни години, считано от момента, в който се разпоредих за отпечатването на писаното тук. Моят баща беше Пол Муад’Диб. Майка ми Чани беше царска съпруга от свободните. Баба ми по майчина линия беше Фарула — прочута билкарка, също от свободните. Моята баба по бащина линия — Джесика, беше резултат от схемата за целенасочено размножаване на „Бин Джезърит“ в стремежа им да създадат мъжки екземпляр, споделящ висшите способности на светите майки(*) от Сестринството. Дядо ми по майчина линия беше Лайът Кайнс — планетологът, организирал екологичното преобразуване на Аракис. А моят дядо по бащина линия беше Атреидски, сиреч потомък на династията на Атрей, водеща началото си от самите корени на оригинала в Гърция.
Но стига вече с тези височайши подробности!
Дядо ми по баща загина като много други доблестни гърци, опитвайки се да убие смъртния си враг барон Владимир Харконен. Сега и двамата почиват в неловко положение в паметите от живота на моите предшественици, събрани в мен. Дори баща ми не е доволен. Аз извърших онова, от което той се страхуваше, и сега неговата сянка е принудена да споделя произтеклите последствия.
Изисква го самата Златна Пътека. А какво представлява Златната Пътека? — е вашият въпрос. Ами тя е чисто и просто оцеляването на целия човешки род. Нито повече, нито по-малко. Ние, които имаме мощта на прозрението, които знаем клопките по пътя на идващите хора, винаги сме го осъзнавали като най-голямата ни отговорност.
Оцеляването.
А какво мислите вие по въпроса — вие, с дребните си мъки и радости, дори с вашите страдания и възторзи — рядко ни интересува. Баща ми притежаваше тази дарба. У мен тя е още по-силна. От време на време можем да надничаме през и отвъд булото на Времето.
Тази планета Аракис, от която управлявам моята мултигалактична империя, не е онова, което представляваше в дните, когато бе позната като Дюн. Тогава цялата тя беше една пустиня. А сега е останало само късчето на моята Сарийър. Отдавна вече не бродят гигантските червеи, от които идваше мелинджът. О, подправката! Дюн беше много известна като извор на подправката — единствения възможен извор. Каква необичайна субстанция е тя! Нито една лаборатория не съумя да я копира. И остана най-ценното вещество, притежавано някога от човечеството.
Без мелинджа, който възпламенява способността за ранно обглеждане на линейното пространство от навигаторите на Сдружението, хората щяха да са принудени да прекосяват парсеците2 с хода на охлюва. Без мелиндж „Бин Джезърит“ нямаше с какво да дарява прорицателите или светите майки. Лишени от гериатричните му свойства, хората биха живели и умирали по някогашното отмерено им време — около сто години. А сега единствените количества подправка са в складовете на Сдружението и „Бин Джезърит“, в няколко скромни хранилища на останките от Големите династии, но преди всичко в моето гигантско складово съоръжение, за което те ламтят. Как биха искали да ме нападнат и ограбят! Но не смеят. Знаят, че ще го унищожа до грам, преди да отстъпя.