— Кой изобщо е готов за това? — изпъшка Ширван Велики и в думите Рустем долови — за свое изумление — призрака на сардонична насмешка. Щом я чу, обърна стъпала на запад, изрече испаханската дума, гравирана върху инструмента, стисна го с две ръце и го дръпна рязко, извън плътта на Царя на царете.
— Ще живея, както разбирам?
Бяха сами в стаята. Беше изтекло време. Вятърът все още духаше. По указание на царя Винаш бе излязъл навън да съобщи само, че лечението продължава и че Ширван още е жив. Нищо повече. Войникът не зададе въпроси, Рустем също.
Първата опасност винаги беше обилното кървене. Рустем беше запушил разширеното отверстие на раната с марля и чиста гъба. Остави я незатворена. Преждевременното затваряне на рани беше най-обичайната грешка, която правеха докторите, и от това умираха пациенти. По-късно, ако всичко минеше добре, щеше да събере ръбовете на раната с най-малките игли и шев, като се постарае да остави място за дренаж. Но все още не. Засега само превърза покритата рана с чист лен, минаващ под мишницата и около гърдите, след това нагоре около двете страни на врата в предписваната триъгълна форма. Довърши превръзката горе и нагласи възела да сочи надолу към сърцето, както се полагаше. Този път поиска чиста марля и лен, чисти ръкавици за себе си, гореща вода. Командирските накървавени ръкавици хвърли в огъня. Никой не трябваше да ги пипа.
Царският глас, задал въпроса, беше тих, но ясен. Добър знак. Този път беше приел успокояващата билка от торбата на Рустем. Тъмните му очи бяха спокойни и съсредоточени, не прекомерно разширени. Рустем беше предпазливо доволен. Втората опасност вече, както винаги, беше зелената гной, макар че раните от стрела обикновено се изцеряваха по-добре от тези от меч. Можеше да смени превръзката по-късно, да промие раната и да поднови мехлема и марлята преди края на нощта: вариант, до който сам беше стигнал. Повечето лекари оставяха първата превръзка за два-три дни.
— Вярвам, че да, господарю. Стрелата я няма и раната ще заздравее, ако такава е волята на Перун, а се постарах да избегна вредните изтичания. — Поколеба се за миг. — А вие имате своя… защита срещу отровата вътре.
— Искам да поговорим за това.
Рустем преглътна с усилие.
— Господарю?
— Ти засече отровата от фиджана по миризмата. Въпреки благовонните ти треви на огъня.
Рустем се боеше от този въпрос. Беше добър в шикалкавенето — повечето лекари бяха, — но това тук беше царят, смъртният брат на слънцето и луните.
— Имал съм си работа с нея и преди. Изучил съм се в Испахан, господарю, където расте…
— Знам къде расте — прекъсна го Царят на царете. — Какво още имаш да ми кажеш, лекарю?
Нямаше къде да се скрие. Рустем си пое дъх.
— Помирисах я и на друго място в тази стая, велики господарю. Преди да хвърля билковото ухание в огъня.
Последва тишина.
— Помислих си, че може да е така. — Ширван Велики го погледна студено. — Къде?
Само една дума, тежка като ковашки чук.
Рустем отново преглътна. Усети горчив вкус в устата си: осъзнаването за собствената си тленност. Но какъв избор можеше да има тепърва? Отвърна:
— На ръцете на принца, велики царю. Когато ми заповяда да спася живота ви с риск за моя.
Ширван Басанийски за миг затвори очи. Когато ги отвори, Рустем отново видя тъмния гняв в дълбините им, въпреки опиата, който беше взел царят.
— Това ме… наскърбява — много тихо отрони Царят на царете. Но това, което долови Рустем в думите му, не беше скръб. Изведнъж му хрумна дали и царят не беше надушил каабата на стрелата. Беше я поемал от двадесет и пет години. Ако беше познал отровата, значи бе позволил на трима лекари днес да я пипнат, без да ги предупреди, и се беше канил да остави и него да направи същото. Изпитание за вещината им? Докато е на ръба на смъртта? Що за човек?! Рустем потръпна, не можа да се сдържи.
— Изглежда, че и друг освен мен се е предпазвал от отрови, като е изграждал съпротивителни сили у себе си — каза Ширван Велики. — Умно. Длъжен съм да призная, че е умно. — Дълго мълчание, след което: — Мураш. Добър цар щеше да излезе от него всъщност.
Извърна се и погледна през прозореца. Нищо не можеше да се види в тъмното. Чуваха само воя на вятъра, духащ от пустинята.
— Изглежда, заповядах смъртта на погрешния син и майка му. — Ново мълчание, по-кратко този път. — Това ме наскърбява — за втори път отрони царят.