Вярваше, че е истина. Учили го бяха, че е така. Никога не го беше виждал в опит. Чувстваше се странно замаян, сякаш цялата стая леко се полюшваше като бебешка люлка.
И тогава видя как потъмняха очите на принца — досущ като на баща му. Мураш посегна към колана си, извади нож, обърна се към леглото…
Везирът извика. Рустем скочи напред, без оръжие.
Винаш, командирът на гарнизона в Керакек, уби принц Мураш, третия от деветимата синове на Ширван Велики със собствената си кама, метната от вратата.
Принцът, с нож, забит в гърлото, изпусна оръжието от безжизнените си пръсти и бавно се свлече към леглото с лице в коленете на своя баща, кръвта му обагри в червено белите завивки.
Ширван не помръдна. Никой от другите трима също.
Мигът замръзна. Най-сетне царят вдигна очи от мъртвия си син, погледна Винаш, а сетне — Рустем. Кимна бавно на двамата.
— Лекарю, кажи ми името на баща си. — Думи, изречени с равнодушен тон, примесен с леко любопитство.
Рустем примигна.
— Зорах, велики господарю.
— Име от воинската каста.
— Да, господарю. Беше войник.
— Но ти избра живот, различен от неговия?
Разговорът бе толкова не на място, че звучеше зловещо. Рустем се почувства замаян от него. Тук имаше мъртвец — син, — проснат в скута на мъжа, с когото разговаряше така.
— Воювам срещу болести и рани, господарю. — Това, което казваше винаги.
Царят кимна отново, замислено — сякаш беше останал доволен от нещо.
— Знаеш, че човек трябва да е от жреческата каста, за да стане царски лекар, разбира се.
Разбира се. Светът все пак чукаше на вратата му.
Рустем сведе глава. Не отвърна нищо.
— Ще се уреди на следващия Ритуал на вписването, след летния Свят огън.
Рустем преглътна с усилие. Това май го правеше вече цяла нощ.
— Една от жените ми е от кастата на париите, велики царю.
— Ще бъде щедро възмездена. Дете има ли?
— Да, момиче, господарю.
Царят сви рамене.
— Ще се намери добър съпруг. Мазендар, погрижи се за това.
Джарита. Името й означаваше Пустинен извор. Черни очи, черна коса, лека стъпка на влизане в стаята, на излизане, сякаш се бои да не смути въздуха вътре. Най-нежната милувка на света. И Иниса, бебенцето, което наричаха Иса. Рустем притвори очи.
— Другата ти жена е от воинската каста?
Той кимна.
— Да, господарю. И синът ми.
— Те може да бъдат издигнати с теб на церемонията. И да дойдат в Кабад. Ако там пожелаеш втора жена, ще се уреди.
Рустем отново стисна очи.
Светът все пак блъскаше и блъскаше на вратата му, нахлуваше като вятър.
— Това не може да стане преди лятото, разбира се. Искам да се възползвам от теб преди това. Изглеждаш способен човек. Такива никога не достигат. Ще ме лекуваш тук, лекарю. След това ще предприемеш едно зимно пътуване, заради мен. Личи, че си наблюдателен. Можеш да служиш на своя цар и преди да си издигнат в каста. Ще заминеш веднага, след като се оправя достатъчно, за да мога да се върна в Кабад, по твоя преценка.
Рустем отвори очи. Вдигна бавно глава.
— Къде трябва да отида, велики царю?
— В Сарантион — каза Ширван Басанийски.
Тръгна си за дома скоро след като Царят на царете потъна в сън, да смени зацапаните си с кръв дрехи, да вземе още билки и мехлеми. Ветровитата нощ беше студена. Везирът му даде ескорт войници. Май беше станал важен човек. Всъщност не беше изненадващо, освен че изненадите вече следваха една след друга.
Въпреки късния час двете жени бяха будни. Бяха оставили светилниците да горят в предната стая: излишен харч на масло. В обикновена нощ щеше да сгълчи Катюн за това. Влезе тихо. Двете станаха бързо да го посрещнат. Очите на Джарита се напълниха със сълзи.
— Слава на Перун — промълви Катюн.
Рустем запремества поглед от едната към другата.
— Тате — чу се сънен детски глас.
Рустем се обърна и видя дребната рошава фигурка, станала от килимчето пред огнището. Шаски потърка очи. Беше спал, но го чакаше тук с майките си.
— Тате — повтори момчето колебливо.
Катюн пристъпи и сложи ръка на тъничкото му рамо, сякаш се боеше, че Рустем ще го нахока, че е тук, буден толкова късно.
Нещо странно стегна Рустем за гърлото. Не беше кааба. Нещо друго беше. Промълви предпазливо:
— Всичко е наред, Шаски. Върнах се у дома.
— А стрелата? — попита синът му. — Стрелата, за която казаха?
Защо му беше толкова трудно да заговори? Джарита плачеше.
— Стрелата е извадена безопасно. Използвах Лъжицата на Ениати. Тази, която ми донесе. Много добре направи, Шаски.
Момчето се усмихна свенливо, сънено, опряло глава на кръста на майка си. Ръката на Катюн поглади косата му, нежна като лунна светлина. Очите й подириха неговите, с толкова много въпроси в тях.