Дълги щяха да са отговорите.
— Сега иди да поспиш, Шаски. Ще поговоря с майките ти и после ще се върна при моя пациент. Утре ще се видим. Всичко е наред.
Беше. И не беше. Да те издигнат в жреческата каста бе нещо зашеметяващо, чудодейно. Кастите на Басания бяха непоклатими като планини — освен когато Царят на царете не пожелаеше да ги разклати. Лекарски пост в царския двор означаваше богатство, сигурност, достъп до библиотеки и схолари, без повече тревоги как да купи по-голяма къща за семейството или масло за светилниците нощем. Пред бъдещето на самия Шаски вече се разкриваха невъобразими хоризонти.
Но какво можеше да каже човек на жена, която щеше да бъде отхвърлена по заповед на Царя на царете и дадена на друг мъж? А малката? Иса, която спеше сега в люлката си? Малката щеше да си отиде от него.
— Всичко е наред — повтори Рустем, мъчеше се сам да повярва на думите си.
Вратата се беше отворила, за да открие света пред прага му. Добро и зло крачеха ръка за ръка, неразделими. Перун и вечният му враг, Азал. Двамата богове бяха влезли във Времето едновременно; единият не можеше да съществува без другия. Тъй проповядваха жреците пред Святия пламък във всеки храм в Басания.
Двете жени поведоха заедно детето към стаята му. Шаски се пресегна и ги хвана за ръцете, мина през вратата, без да ги пусне. Глезеха го прекалено, помисли си Рустем. Но точно тази нощ не можеше да ги укори. Не можеше да се занимава с това.
Стоеше сам в предната стая на малката си къща, сред горящите светилници и светлика от огъня, и мислеше за съдбата и за капризните мигове, преобръщащи живота на човек.
И за Сарантион.
2
Пардос изобщо не харесваше ръцете си. Пръстите му бяха прекалено къси, като пънчета, и дебели. Никак не приличаха на ръце на майстор на мозайки, макар да бяха покрити с мрежа от драскотини и срезове, като на всички други.
Имал беше много време да мисли за това, а и за други неща, по дългия път под вятъра и дъжда, докато есента невъзвратимо обръщаше на зима. Виж, пръстите на Марциниан или на Криспин, или на най-добрия му приятел Куври — те имаха правилна форма. Бяха големи и дълги, изглеждаха ловки и пригодни. Пардос смяташе, че дланите му са като на селяк или ратай, човек със занаят, в който сръчността едва ли е от значение. Това го притесняваше понякога.
Но все пак беше майстор на мозайки, нали? Завършил беше чиракуването си при двама прочути майстори в занаята и официално бе приет в гилдията във Варена. Имаше си вече свидетелството в кесията, името му бе добавено в списъците у дома. Тъй че видът на пръстите му не беше толкова важен в края на краищата. Какво като бяха къси и дебели, нали все пак бяха достатъчно ловки, за да свършат каквото трябва. Окото и умът бяха важни, Криспин непрекъснато го повтаряше, преди да замине: че ръцете могат да се научат да правят каквото им се каже.
Май си беше вярно. Тук те наистина правеха каквото трябва, макар Пардос да не беше и сънувал, че първата му изява на пълноправен майстор на мозайки ще даде плодовете си тук, в тази далечна и студена пустош на Саврадия.
Всъщност не беше и сънувал, че изобщо някой ден ще се озове толкова далече от дома, и то сам-самичък. Не беше от типа младежи, жадуващи за приключения по далечни места. Беше благочестив, предпазлив, склонен към притеснения и ни най-малко импулсивен.
Но все пак бе напуснал Варена — своя дом, единственото, което познаваше от света, сътворен от Джад — почти моментално след убийствата в светилището и това бе едва ли не най-импулсивното действие, което можеше да си въобрази.
Не го беше почувствал като някаква проява на безразсъдство, по-скоро като че ли нямаше никакъв друг избор и се чудеше защо другите не можеха да го разберат. Колчем го притиснеха приятели, както и Марциниан и неговата загрижена добросърдечна жена, Пардос само повтаряше едно и също — че не може да остане в място, където стават такива неща. Започнеха ли да го убеждават, с циничен или с тъжен тон, че такива неща ставали навсякъде, Пардос отвръщаше — съвсем простодушно, — че не ги е видял навсякъде, а само в храма край стените на Варена, разширен, за да приюти костите на крал Хилдрик.
Освещаването на този храм бе най-великолепният ден в живота му, отначало. Той и останалите бивши чираци, наскоро приети в гилдията, бяха насядали с Марциниан, жена му и белокосата майка на Криспин на почетни места за церемонията. Най-знатните особи на кралството на антите се бяха събрали, както и мнозина изтъкнати родийци, сред тях и представители на самия Висш патриарх, дошли във Варена по разкаляните пътища от Родиас. Кралица Гизел, забулена и облечена в чисто белия траур, седеше толкова близо, че Пардос почти можеше да я заговори.