Само дето се оказа, че не е кралицата. Оказа се жена, престорила се на нея, придворна дама. Жената беше загинала в храма, както и великанът на кралицата, немият й страж, посечени от меч, чието място изобщо не беше в онова свято място. След това убиецът — Агила, началник на конницата — също бе загинал на място при олтара, когато отгоре засвистяха стрели. Други също станаха жертва, докато хората пищяха и се тъпчеха, втурнали се към вратите, и кръв бе оплискала слънчевия диск под мозайките, които Криспин, Марциниан, Пардос и Радулф, и Куври, и другите с толкова труд и усърдие бяха направили в почит към бога.
Насилие, жестоко и нечестиво в свещен храм, оскверняване на мястото и оскърбление към самия Джад. Пардос се беше почувствал омърсен и опозорен, отвратен, че е ант и с обща кръв, от едно племе дори, както се оказа, с мъжа с мръсния език, който стоеше с извадения запретен меч и мърсеше младата кралица със зли и скверни слова, а сетне издъхна сред онези, които беше убил.
Пардос излезе през двукрилата врата в двора на светилището още докато службата — по заповед на мазния канцелар Юдрик Златокосия — се подновяваше. Мина покрай външните пещи, при които в течение на едно лято и една есен се грижеше за варовата подложка, излезе през портата и след това тръгна по пътя към града. Още преди да стигне градските стени, реши, че се маха от Варена. И почти мигновено след това осъзна къде смята да отиде, макар никога в живота си да не се беше отдалечавал от дома и въпреки идващата зима.
След това се опитаха да го разубедят, но Пардос беше упорит младеж и трудно можеше някой да го отклони, щом веднъж си е наумил нещо и е настроил сърцето си. Трябваше да остави разстояние между себе си и случилото се в онова светилище — стореното от собственото му племе и родна кръв. Никой от колегите и приятелите му не беше от антите, всички бяха родийци по рождение. Навярно заради това не изпитваха срама така жестоко като него.
Зимните пътища на изток можеше и да крият опасности, но ако питаха Пардос, нямаше да е по-зле от онова, което скоро щеше да сполети народа му, след като кралицата я нямаше и в свети места се вадеха мечове.
Искаше отново да види Криспин и да работи с него, далече от предстоящите племенни войни. А те идваха. Антите и преди бяха тръгвали по този тъмен път. Пардос обаче сега щеше да тръгне в друга посока.
Не бяха получавали вест от по-младия и пламенен съдружник на Марциниан след единственото донесено писмо, пратено от някакъв военен лагер в Саврадия. Писмото дори не беше адресирано до тях, връчили го бяха на един алхимик, приятел на Марциниан. Човекът — казваше се Зотик — ги бе известил, че Криспин е добре, поне до тази част от пътуването си. Защо беше писал на стареца, а не на своя съдружник или на майка си, не бе обяснено, поне на Пардос.
Оттогава нищо, въпреки че Криспин трябваше вече да е стигнал в Сарантион… ако изобщо беше стигнал. Пардос, наумил си вече твърдо да напусне, се вкопчи в образа на бившия си учител и заяви намерението си да го последва в имперския Град.
След като разбраха, че няма да го разубедят, Марциниан и жена му Кариса насочиха цялата си енергия да се погрижат Пардос да е подготвен добре за пътуването. Марциниан скърбеше за наскорошното — и съвсем внезапно — заминаване на стария си приятел алхимик, който явно знаеше много за пътищата на изток, но успя да събере мнения и съвети от разни пътували нашир и длъж търговци, негови бивши клиенти. Пардос, който с гордост можеше да се похвали, че разбира от четмо и писмо, бе снабден с грижливо направени списъци на места, където да отсяда, и други, които да избягва. Изборът му беше ограничен, разбира се, след като не можеше да си осигури с подкупи място в крайпътните имперски ханове, но все пак бе полезно да научи за онези кръчми и каупони, където един пътник го грози повече от обичайното — вероятност да бъде ограбен или убит.
Една сутрин, след молитвените призиви към слънцето в малкия древен параклис недалече от стаята, която делеше с Куври и Радулф, Пардос отиде — донякъде притеснен — да посети хейромант.
Жилището на хейроманта беше близо до дворцовия квартал. Някои от другите чираци и занаятчии, работили в храма, бяха склонни да търсят съветите му, било за хазарт или за любов, но това само по себе си не можеше да облекчи смущението на Пардос от онова, което се канеше да извърши.