Хейромантиката беше осъдена като ерес, разбира се, но тук в Батиара духовенството на Джад стъпваше на пръсти между антите, а завоевателите не се бяха отказали напълно от някои страни на предишната си вяра. Вратата открито беше белязана с табела с изрисувана пентаграма. Когато Пардос я отвори, звънна камбанка, но никой не се появи. Пардос влезе в малко тъмно преддверие и след като поизчака, почука с пръсти по разклатения тезгях. Гадателят се появи иззад една мънистена завеска и го отведе безмълвно в задната стая без прозорци, затоплена само от малък мангал и осветена със свещи. Изчака все така мълчаливо, докато Пардос остави три медни фолии и изрече въпроса си.
Хейромантът посочи една пейка. Пардос седна предпазливо — пейката беше много стара.
Мъжът, тънък като кол на ограда и облечен в черно, с липсващо кутре на лявата ръка, хвана късата широка длан на Пардос, надвеси глава над нея и я заоглежда дълго под светлината на свещите и пушливия мангал. Докато траеше старателното оглеждане, Пардос изпита странна смесица от страх, яд и самосъжаление. След това гадателят — все още дума не беше казал — го накара да хвърли няколко изсушени пилешки кокалчета от шепата си върху мръсната маса. Огледа и тях много продължително, след което заяви с тънък хриплив глас, че Пардос няма да умре по време на пътуването си на изток и че на пътя го чакат.
Последното прозвуча съвсем безсмислено и Пардос го попита за това. Хейромантът поклати глава и се закашля. Извади мръсна кърпа и я опря до устата си. Щом кашлицата позатихна, отвърна, че било трудно да се разчетат повече подробности. Искаше още пари, досети се Пардос, но отказа да предложи повече, отколкото вече беше платил, и излезе вън, на утринната слънчева светлина. Зачуди се дали човекът е толкова беден, колкото изглежда, или опърпаното му облекло и мизерното жилище са хитрина, за да не привлича внимание. Хейромантското изкуство определено се търсеше във Варена. Кашлицата и хрипливият глас бяха прозвучали достоверно, но пък и богаташът може да се поболее почти толкова лесно, колкото и беднякът.
Все още смутен от стореното и съвсем наясно какво ще изпита клирикът, който водеше службите в параклиса, ако разбере, Пардос се постара да сподели за посещението си с Куври.
— Ако ме убият — каза му, — да идеш и да ги вземеш онези три фолии, ясно?
Куври се съгласи, без обичайните задевки.
В нощта преди да замине Куври и Радулф го заведоха да пийнат в любимата им винарна. Радулф също щеше скоро да замине, но на юг, до Баяна близо до Родиас, където живееше семейството му и където очакваше да си намери постоянна работа по украса на домове и летни къщи покрай морето. Надеждата му можеше да се изпари, ако избухнеше гражданска война или при морско нашествие, но в тази последна нощ заедно решиха да не говорят за това. В придруженото с много течност сбогуване Радулф и Куври изразиха пламенното си и най-скръбно съжаление, че няма да тръгнат с Пардос. След като вече се бяха примирили с внезапното му заминаване, бяха започнали да гледат на него като на велико приключение.
Пардос изобщо не го виждаше така, но нямаше да разочарова приятелите си, като им го каже. Дълбоко се трогна, когато Куври отвори един пакет и му връчи нови ботуши за път. Премерили му сандалите една нощ, докато спял, обясни Радулф, да не сбъркат размера.
Кръчмата затвори рано, по заповед на Юдрик Златокосия, доскорошния канцелар, който се бе провъзгласил за регент в отсъствието на кралицата. След тази прокламация бяха последвали размирици. Немалко хора бяха загинали в уличните боеве през последните няколко дни. На местата за пиене бяха наложили вечерен час. Напрежението в града беше високо и щеше да се усилва.
Наред с всичко останало никой нямаше представа къде е заминала кралицата и това явно подсилваше вълнението сред сегашните обитатели на двореца.
Пардос просто се надяваше, че е добре, където и да е, и че ще се върне. Антите хранеха неприязън към жени владетелки, но според него с дъщерята на крал Хилдрик щеше да е много по-добре, отколкото с който и да е от онези, които се канеха да заемат мястото й.
Тръгна на другата заран, веднага след сутрешните молитви към слънцето, и пое на изток, към Саврадия.
Най-големият проблем по пътя се оказаха псетата. Обикновено отбягваха по-големи групи, но имаше две-три зазорявания и свечерявания, когато Пардос трябваше да върви сам, а в една особено лоша нощ се озова насред пътя между два хана. В такива случаи псетата го погваха. Той размахваше тоягата и сам се изненадваше от свирепите си удари и скверния си език, но беше понахапан доста. Никое от животните не изглеждаше болно — което беше добре, иначе вече щеше да издъхва или да е умрял, а на Куври щеше да му се наложи да прибере парите от гадателя.