А още на другия ден, премръзнал, болезнено схванат и много уморен, стигна до някаква църква на същите онези Безсънни, малко встрани от пътя, и влезе с благодарност, с желанието да се помоли и отблагодари, може би да намери малко топлина в студеното ветровито утро. И тогава видя какво има горе.
Един от духовниците беше буден и излезе да го поздрави вежливо. После заедно изрекоха призовната молитва към слънцето пред диска и под страховитата фигура на тъмния брадат бог горе на купола. След това Пардос колебливо каза на клирика, че е от Варена, майстор на мозайки, и че творението горе на купола е — наистина — най-изумителното, което е виждал в живота си.
Святият мъж в бялото расо на свой ред колебливо го попита дали познава друг един майстор на мозайки от запада, мъж на име Марциниан, минал по този път по-рано същата есен. А Пардос си спомни тъкмо навреме, че Криспин беше тръгнал на изток под името на съдружника си, и каза, да, познавам Марциниан, чиракувах при него и сега съм се запътил при него, в Сарантион.
При тези думи клирикът с изнуреното лице за втори път се поколеба, а после помоли Пардос да го изчака няколко мига. Влезе през малка вратичка от едната страна на храма и скоро се върна с друг мъж, по-стар, със сива брада, и този мъж обясни смутено, че другият майстор, Марциниан, им е намекнал, че образът на Джад горе може би се нуждае от малко повечко… внимание, ако искат да се опази задълго, както подобава.
А Пардос погледна нагоре, по-внимателно този път, и видя това, което беше видял и Криспин, кимна и рече, че наистина е така. А те го попитаха дали би пожелал да им помогне в това. Пардос примига уплашено и изломоти нещо за многото тесери, които ще трябват за това дело, с качество неотстъпващо на използваните горе, почти неизпълнима задача. А и инструменти щяха да му трябват, и скеле…
Двамата святи мъже се спогледаха и след това го отведоха през храма до една от пристройките отзад, а след това надолу по скърцащо дървено стълбище до едно мазе. И там, на светлината на факлите, Пардос видя разглобените части на скеле и сечивата на занаята си. Имаше и сандъци покрай каменните стени, духовниците ги отвориха един по един и Пардос видя тесери с такава яркост и качество, че едва не се разплака, като си спомни мътното калпаво стъкло, което Криспин и Марциниан бяха принудени да използват във Варена. Точно тези бяха тесерите, с които бе изписан ликът на Джад горе на купола: клириците ги бяха пазили тук долу през всичките тези стотици години.
Двамата святи мъже го гледаха с очакване, без нищо да кажат, докато най-сетне Пардос не кимна и не рече:
— Да. Да. — А после: — Някои от вас ще трябва да ми помагат.
— Трябва да ни научите какво да правим — отвърна по-старият, вдигнал горящата факла и загледан в блесналите отразили уловената светлина стъкълца в древните сандъци.
Така Пардос се задържа на това място. Работи сред святите хора, живя сред тях почти цялата зима. Струваше му се, че по някакъв престранен начин наистина са го очаквали тук.
Дойде момент, в който достигна границите на онова, което се чувстваше годен да направи, като влага труда си в толкова величествено творение без чуждо напътствие и по-голям опит, и го каза на клириците. Те вече го почитаха, ценяха благочестивостта и грижовността му и дори му се струваше, че го обичат. Никой не се възпротиви. Облякъл бялото расо, което му предложиха, последната нощ Пардос остана на бдение с Безсънните и с трепет чу да припяват името му в ритуалите си като на човек добродетелен и достоен, за когото измолваха божията милост. Дадоха му дарове — ново наметало и слънчев диск, — когато отново пое по пътя с тоягата и торбата си, и с птичата песен, предвестник на пролетта, за да продължи към Сарантион.
С цялата си искреност Рустем бе длъжен да си признае, че суетността му е оскърбена. Реши, че като изтече малко повече време, тази сприхавост, това безпокойно чувство за ранимост сигурно ще отмине и той навярно ще започне да гледа на реакциите на жените си, както и на начина, по който сам беше откликнал, като на нещо смешно и поучително. Но нужното за това време още не бе изтекло.
Явно се беше поддал на някакви семейни илюзии. Едва ли беше първият мъж, който го е правил. Слабичката крехка Джарита, която щеше да бъде изоставена, пропъдена по волята на Царя на царете, за да бъде издигнат Рустем от Керакек в жреческата каста, се оказа напълно доволна, когато я уведоми за този развой — веднага щом разбра за обещанието, че ще й се осигури подходящ добър съпруг. Единствената й молба беше това да стане в Кабад.