Тя седеше кротко до отсрещната страна, извърната в профил, неподвижна. Никаква видима реакция, че е влязъл някой. Криспин я гледаше и страхът му се стопи, заменен от хиляди спомени за други неща, които не можеше и да си въобрази, че ще разбере някога.
— Казах ви, че не ям — промълви тя.
Не беше обърнала главата си, не го беше видяла.
Не можеше да го види. Дори оттук, от другия край на стаята, Криспин осъзна, че очите й ги няма, че са избодени. Черни кухини там, където бе светлина. За миг си представи, макар да не искаше, подземие, уреди, огън, факли, грамадни мъже с едри опитни палци, приближават се към нея.
„Още едно лице, което навярно би пожелал да видиш“, беше казала Гизел.
— Изобщо не ви обвинявам — отвърна той. — Предполагам, че храната е ужасна.
Тя се сепна. Нещо жалко имаше в това една жена с такова безукорно самообладание, жена, която нищо не може да смути, да е принудена да реагира така само заради един неочакван глас.
Опита се да си представи какво е да си сляп. Без цвят и светлина, без отсенки, без щедрата им игра. Нищо по-лошо на света. По-добре смърт.
— Родиецо. Дошъл си да видиш какво е да легнеш със сляпа жена ли този път? Преситени апетити?
— Не — отвърна той, запазил спокойствие. — Никакъв апетит изобщо, като вас, явно. Дойдох да се сбогуваме. Утре си тръгвам за дома.
— Приключи толкова скоро? — Тонът й се промени.
Не извърна глава. Бяха остригали косата й почти до корен. При друга жена това можеше да обезобрази външността й. При Стилиана само открояваше съвършенството на скулите и на костта под очната кухина. Не я бяха жигосали, помисли той. Само ослепяването.
Само ослепяването. И този затвор на острова, където брат й бе живял дните си в тъмнина, изгорен и горящ отвътре, без лъч светлина.
И тъкмо това повече от всичко друго беше дамгата за тази жена, помисли Криспин, за гордостта й: нахлулата светлина в стаята, безполезна за нея, поднесена единствено за онзи, който може да влезе. Само безмълвните пазачи щяха да идват тук, ден след ден — но нямаше убежище за Стилиана Далейна, нямаше къде да се заслони в мрак. Щом имаш работа с нея, трябва да приемеш онова, което ще видиш. Винаги с било така.
— Вече си свършил работата си? — попита тя.
— Не съм — отвърна той кротко. Вече без горчивина. Не и тук, докато гледаше това. — Ти ме предупреди, преди време.
— Аха. Това ли? Вече? Не мислех, че ще е…
— Толкова бързо.
— Толкова бързо. Той ти каза, че твоят купол е ерес.
— Да. Каза ми го лично, признавам.
Тя се обърна към него.
И той видя, че все пак я бяха дамгосали. Лявата страна на лицето й беше жигосана със знака за убиец: нащърбен меч, всечен в кръг, обозначаващ слънцето на бога. Раната беше покрита с кора от засъхнала кръв, кожата около нея — възпалена. „Трябва й лекар“, помисли той. Съмняваше се, че ще повикат. Страна с белег, за грозота, от огън.
Отново някой с мрачно чувство за ирония. А може би просто някой в заключена стая под земята, напълно безчувствен за такива неща, който просто добросъвестно е изпълнил предписаните протоколи на правосъдие в Имперския прецинкт на Сарантион.
Сигурно беше ахнал. Тя се усмихна — изражението, което помнеше, лукаво и разбиращо. Болезнено беше да го види тук.
— Сърцето ти е поразено от неизменната ми красота?
Криспин едва преглътна. Пое си дъх.
— Всъщност да. Бих искал да не беше така.
Това я накара да замълчи за миг.
— Това поне беше честно. Помня, че ти го харесваше. И двамата.
— Би било нахалство за един занаятчия. Възхищавах му се безмерно. И на двамата.
— И Валерий беше твоят покровител, разбира се, извор на сигурност за цялата ти работа. Която сега ще се загуби. Горкият родиец. Мразиш ли ме?
— Бих искал да можех — отрони най-сетне той. Толкова много светлина в стаята. Вятърът прохладен, напоен с миризмата на дърветата. Птича песен в дървесата около поляната. Зеленозлатите листа. Родени сега, зелени лятото, умиращи в есента. „Мразиш ли ме?“
— Той на север ли отива? — попита тя. — Срещу Басания?
Цял живот в коридорите и залите на властта. Ум, който не можеше да спре да работи.
— Да.
— А… Гизел преговаря с Варена?
— Да.
Гизел, помисли той, бе също като нея в това. В друг свят живееха тези хора. Същото слънце, луни и звезди, но друг свят.
Устата й отново се кривна в лукава усмивка.
— Разбираш, че аз щях да направя същото, нали? Казах ти още първата нощ, когато говорихме, че някои от нас смятат нашествието за грешен ход.
— Аликсана беше една от тях.
Тя пренебрегна това с лекота.