— Той трябваше да бъде убит, преди флотата да отплава. Ако помислиш малко, ще го разбереш. Леонт трябваше да е в Града. Нямаше да се върне, ако беше отплавал.
— Колко жалко. Така че Валерий трябваше да умре, за да може да управлява Леонт… и вие?
— Аз… мислех, че е това, да.
Той я зяпна.
— Мислили сте?!
Устата й отново се изкриви. Този път тя потръпна, вдигна ръка към раната на лицето си и я отпусна, без да я докосне.
— След тунела вече не ми изглеждаше важно.
— Не раз…
— Можех да го убия преди години. Глупаво момиче бях. Въобразявах си, че важното е да взема властта, която трябваше да бъде дадена на баща ми. Леонт управлява, но му стига само обичта на войниците му и благочестивостта му, за да е доволен, докато аз и братята ми… — Замълча.
„Можех да го убия преди години“.
Криспин я погледна.
— Мислите, че Валерий е убил баща ви?
— О, родиецо. Зная го. Това, което не знаех, беше, че нищо друго не е важно. Аз… трябваше да съм по-мъдра.
— И да убиете по-отдавна?
— Бях осемгодишна — каза тя. И замълча отново. Птиците отвън пееха. — Мисля, че животът ми свърши тогава. В известен смисъл. Животът… към който бях тръгнала.
Синът на Хорий Крисп зидаря я изгледа.
— Значи мислите, че е било любов? Това, което направихте?
— Не, мисля, че беше отмъщение — отвърна тя. А после добави, съвсем ненадейно: — Ще ме убиеш ли? Моля те!
Съвсем ненадейно. Само дето виждаше какво й бяха причинили и какво й причиняваха, под маската на милост. Разбираше колко отчаяно иска да свърши това. Дори цепеници нямаше тук за огън. Човек може да се самоубие с огън. Сигурно я хранеха насила, помисли си той, ако откаже да яде. Имаше начини да се направи това. Леонт искаше да демонстрира щедрия си нрав, като опази жива задълго една убийца, защото е била негова съпруга в очите на Джад.
Благочестив мъж, всички го знаеха. Сигурно щеше и да я извежда понякога, за показ.
Криспин я гледаше. Не можеше да проговори.
Заговори тя. Тихо, за да не чуят пазачите.
— Ти ме познаваше малко, родиецо. Двамата… споделихме някои неща, колкото и за кратко да беше. Нима ще напуснеш тази стая и ще ме оставиш… в този живот?
— Аз съм…
— Само един майстор, знам. Но…
— Не! — Почти го извика. След това сниши глас. — Не е това. Аз… не съм човек… който убива.
Главата на баща му, отхвърчала от раменете, плисналата кръв от рухващото тяло. Мъже, разказващи го в кръчма във Варена. Момче, което ги подслушва.
— Направи едно изключение — каза тя небрежно, но отчаянието в тона й не можа да му убегне.
Той затвори очи.
— Стилиана…
— Или го погледни по друг начин. Аз умрях преди години. Казах ти го. Ти просто… подписваш извършено вече деяние.
Отново я погледна. Беше се извърнала с лице към него. Безока. Обезобразена. Прелестно красива.
— Или ме накажи за изгубената ти работа. Или за Валерий. За каквото и да е. Но те моля. — Шепнеше. — Никой друг няма да го направи, Криспин.
Той се огледа. Нищо нямаше тук, нищо, което и най-малкото да наподобява оръжие. И стражи при всички прозорци с решетки и зад заключената врата.
„Никой друг няма да го направи“.
А след това си спомни как бе получил достъпа до този остров и нещо изплака дълбоко в него, в сърцето му, и той съжали, че не се е махнал вече оттук, от Сарантион, защото тя грешеше. Имаше още някой, който щеше да го направи.
Извади камата и я погледна. Костеният Хилдрик Антски на дръжката. Изящно изделие.
Не знаеше, най-искрено не знаеше дали за пореден път са го превърнали в инструмент, или вместо това му е поднесен черен, особен дар заради вярната му служба, с обич при това, от императрица, която бе заявила, че му е в дълг. Не познаваше достатъчно добре Гизел, за да прецени. Можеше да е едното или другото, или и двете. Или нещо съвсем друго.
Не знаеше какво иска жената пред него. От какво се нуждае. Гледаше я и изведнъж осъзна кое е най-доброто. За нейната душа и за собствената му. Гизел Антска, която бе донесла този нож скрит до тялото си на идване тук, също трябваше да го е разбрала.
Смъртта понякога не е най-лошото, което може да те сполети. Смъртта понякога е избавление, дар.
Сред всички тези въртящи се кръгове, заговори и контразаговори, образи, раждащи образи… Криспин ги накара да спрат и пое на плещите си бремето да го стори.
Свали костената дръжка от острието, както го беше направила Гизел. Постави ножа върху масата, без дръжка, съвсем тънък, почти невидим.
И каза, сред яркия пролетен блясък в тази стая, в този ден:
— Трябва да тръгвам. Оставям ти нещо.
— Колко мило. Късче мозайка, за да ме утешава в тъмното? Друг скъпоценен камък, който да ми блести, като първия, който ми поднесе?