Той отново поклати глава. В гърдите му този път имаше болка.
— Не. Не е камък. — И може би нещо в усилието, с които отрони думите, я сепна. Дори ослепените наскоро започват да се учат да слушат. Тя вдигна леко глава и попита много тихо:
— Къде е?
— На масата. — Затвори очи за миг. — Към мен, от другата страна. Внимавай.
Внимавай.
Гледаше я как стана, пристъпи напред, протегна ръце към ръба на масата, за да го намери, после колебливо ги плъзна — още се учеше как да го прави. Гледаше как напипа острието — остро и гладко, както може да е понякога смъртта.
— О! — Тя застина.
Криспин мълчеше.
— Ще бъдеш обвинен за това, разбира се.
— Заминавам утре сутринта.
— Ще е възпитано от моя страна да изчакам дотогава, нали?
Той отново премълча.
— Не съм сигурна дали ще имам търпението, знаеш ли — каза тихо Стилиана. — Те… може да ме претърсят и да го намерят, нали?
— Биха могли. — Отвърна й този път.
Тя помълча дълго. После се усмихна.
— Това означава, че си ме обичал малко, така ли?
Страх го беше да не заплаче.
— Всъщност да.
— Колко неочаквано — каза Стилиана Далейна.
Овладя се с усилие. Не отговори.
— Съжалявам, че не можах да я намеря — отрони тя. — Едно нещо, останало недовършено. Не трябваше да ти казвам това, знам. Мислиш ли, че е мъртва?
Сърцето може да плаче.
— Ако не е, мисля, че ще бъде. Най-вероятно. Когато научи, че… ти си.
Това я сепна.
— А. Разбирам. Тъй че дарът, който предлагаш, убива и двете ни.
Истина. Така сякаш гледаха на нещата тук.
— Би могло, предполагам — каза Криспин. Гледаше я, виждаше я вече такава, каквато бе и в двореца, в стаята му, в нейната, устата й, намерила неговата.
„Каквото и да направя…“
Беше го предупредила. Неведнъж.
Тя промълви:
— Милият. Единственото, което искаше тук, бе да оставиш своите мъртъвци и да направиш мозайка, високо горе. Над всичко.
— Бях… твърде амбициозен — каза той. И чу как тя се засмя, весело. За последен път.
— Благодаря ти за това — каза тя. За духовитостта. Мълчание. Тя вдигна с нежните си пръсти тънкото острие. — И за това ти благодаря, и за… други неща, веднъж. — Стоеше изправена. Непреклонна. Неотстъпваща… пред нищо. — Лек път към дома, родиецо.
Освобождаваше го, не по име дори, накрая. Изведнъж разбра, че тя няма да може да дочака. Нуждата й бе неутолим глад.
Погледна я в светлината, която сияеше тук, за да могат да виждат всички, след като тя не можеше. Както домакин, комуто лекарят е забранил да пие, може да поднесе най-хубавото вино, което има, на най-добрите си приятели.
— И на вас, ваша милост. Лек път към светлината.
Почука на вратата. Отвориха му и го пуснаха да излезе. Остави зад себе си стаята, поляната, гората, каменния бряг, острова.
На заранта напусна Сарантион с утринния отлив. Тънките оттенъци на цвят тъкмо се връщаха в света в края на дългото божие пътуване през мрака.
Слънцето се заиздига зад тях, процеждаше лъчите си през пелена от ниски облаци. Застанал на кърмата на кораба, на който Плавт Боносус с добросърдечие, примесено с тъга, му бе предложил превоз, Криспин с шепата други пътници се взираше към Града. Око на света го наричаха. Славата на Джад.
Гледаше многоцветната суетня на дълбокото заслонено пристанище, железните стълбове на тежките вериги, които можеше да се спуснат през входа на залива по време на война. Гледаше малките лодки, забързани след тях, товарните гемии, поели към Деаполис, тръгналите рано сутрин извън залива рибари, други, завръщащи се с нощния улов, платната с многобройни цветове.
Зърна отдалече самите тройни стени там, където възвиваха към водата. Сараний лично бе начертал линията им при идването си тук. Виждаше отблясъка на още приглушената ранна слънчева светлина навсякъде по покривите, гледаше как пълзи нагоре Градът от морето, с куполите на църкви и храмове, патрицианските домове, покритите в суетна показност с бронз палати на гилдии. Видя огромното туловище на Хиподрума, където скоро щяха да препускат колесници.
А след това, щом корабът обърна от югозапад към запад, пое по издутите вълни на откритото море и белите платна се изопнаха, Криспин видя градините на Имперския прецинкт, зелените морави и дворците, и те изпълниха целия му взор, докато корабът го отнасяше покрай тях и надалече.
Плуваха на запад с утринния вятър, моряците си подвикваха, гласове, изпълнени със сладостно тръпчивия вкус на нещо започващо, под изсветляващото небе. Дълго пътуване. Той все още гледаше назад като другите пътници, всички запленени като от магия. Ала накрая, докато корабът ги отнасяше все по-далече, Криспин гледаше само в едно и последното нещо, което видя далече там, почти на хоризонта, но засияло над всичко друго, бе куполът на Артибасос.