После изгряващото слънце най-сетне изригна над ниските облаци, появи се точно зад далечния Град зашеметяващо ярко и той трябваше да заслони очите си, да извърне поглед, а когато отново погледна назад и примигна, Сарантион си бе отишъл, беше го оставил и го имаше само морето.
Епилог
Старец, на входа на храм, недалече от стените на Варена. Някога щеше да е увлечен в размисъл за сегашния цвят на тези стени, някъде между мед и охра, да разсъждава как с помощта на стъкло, камък и светлина би могъл да се постигне този оттенък, както изглежда тъкмо на тази късна пролетна светлина. Но вече не. Сега е доволен само от това да се наслади на деня, на следобеда. Съзнава с онази неизбежност, прокрадваща се понякога в душите на старите хора, че друга пролет едва ли ще има.
Тук той по същество е сам, с неколцината други мъже из двора или в неизползвания стар параклис, долепен до разширения храм. Храмът също вече не се използва, въпреки че тук е погребан крал. След опита за убийство през есента клириците са отказали да водят служби, да останат дори в своя метох въпреки сериозния натиск от страна на властващите сега в двореца. Мъжът на прага си има виждания за това, но засега просто се наслаждава на покоя, докато чака едного да пристигне. Идва тук вече от дни, обзет от повече нетърпение, отколкото е редно за стар човек, казва си той — стига да са усвоени добре уроците през един дълъг живот.
Накланя столчето, на което седи, опира гръб на дървената врата (стар навик) и смъква напред невероятно безформената си шапка. Необяснимо привързан е към нея и понася със съвършено спокойствие всички предизвикани от това шеги и насмешки. В края на краищата това приспособление за глава — нелепо още като ново — му е спасило живота преди близо петнадесет години, когато един чирак, уплашен вечерта в един храм, го помисли за идващ в тъмното крадец. Ударът с тоягата, който младият (широк в раменете още тогава) чирак се канеше да нанесе съкрушително по главата му, бе избегнат в последния миг, понеже позна шапката.
Марциниан от Варена, отпуснат на топлата пролетна светлина, поглежда още веднъж по пътя, преди да си позволи да подремне.
И видя, че същият онзи чирак идва. Или по-точно, след тези дълги години видя своя някогашен чирак, вече негов колега, съдружник и очакван приятел да се приближава по пътеката към широката ниска порта на храмовия двор и малкото гробище.
— Да изгниеш дано, Криспине — кротко каза старецът. — Тъкмо когато се канех да подремна. — След това прецени факта, че е съвсем сам, че не го слуша никой, и си позволи да реагира искрено, като килна отново столчето напред, усетил внезапно учестените удари на сърцето си.
Изпита почуда, трепетно предчувствие. И огромно щастие.
Присвил очи, свит в сенките на входа, той гледаше как Криспин — с по-къса коса и брада, отколкото на тръгване, но иначе почти непроменен — откача куката на портата и влиза в двора. Марциниан извика високо на другите чакащи. Не бяха чираци или майстори: тук работа вече не се вършеше. Двама бързо дойдоха откъм ъгъла. Марциниан посочи към портата.
— Ето го. Най-после. Не мога да кажа дали е ядосан, но общо взето ще е по-безопасно да се приеме, че е.
Двамата изругаха също като него преди малко, макар и с повече чувство, и тръгнаха напред. Бяха пристигнали във Варена преди две седмици и чакаха с усилващо се раздразнение. Тъкмо Марциниан бе предположил, че е много голям шансът когато пътникът най-после дойде, да се отбие в този храм извън стените. Доволен бе, че се беше оказал прав, макар и да не го радваше това, което новодошлият щеше да завари тук.
Остана на прага, гледаше как двамата чужденци тръгнаха напред, първите хора, които щяха да поздравят пътника, дошъл си най-после отдалече. По някаква ирония и двамата бяха от Изтока. Единият бе имперски куриер, другият — офицер в армията на Сарантион. Армията, която се очакваше да нахлуе тази пролет, но не беше нахлула.
А това бе най-голямата промяна от всичко.
Малко по-късно, след като двамата сарантийци официално връчиха писмата, заради които се бяха задържали, и си заминаха с войниците, които ги охраняваха, Марциниан реши, че Криспин твърде много се бави при портата, каквито и да са вестите. Надигна се и закрета към него, присвил очи от обичайната болка в бедрото.
Криспин беше с гръб към него, вглъбен в документите, които му бяха дали. Марциниан знаеше, че не е добре да се стряска човек, затова му извика още от няколко крачки.