— Видях ти шапката — отвърна Криспин, без да го поглежда. — Върнах се само за да я изгоря.
Марциниан се приближи.
Криспин — седеше на големия объл, покрит с мъх камък, който винаги беше харесвал — вдигна глава и го погледна. Очите му светнаха.
— Здравей. Мислех, че вече си пукнал.
Марциниан също се беше канил да почне с някоя шега, но точно сега не можа да измисли. Вместо това се наведе мълчаливо и целуна по-младия мъж по челото, за благослов. Криспин бавно се изправи и го прегърна.
— Майка ми? — попита. Гласът му беше пресипнал.
— Добре е. Чака те.
— Но как сте…? А, да. Куриерите. Значи сте знаели, че съм на път?
Марциниан кимна.
— Пристигнаха преди доста време.
— Корабът ми беше по-бавен. От Миласия дойдох пеш.
— Още ли мразиш конете?
Криспин се поколеба, после каза:
— Мразя да ги яздя. — Изгледа Марциниан, намръщи се и веждите му се сбраха. Марциниан го помнеше това. Мъчеше се да проумее какво още вижда на лицето му. Разлики, но трудно беше да ги открои.
— Донесоха ли ви новините от Сарантион? — попита Криспин. — За промените?
Марциниан кимна.
— Да. Ще ми разкажеш ли повече?
— Каквото знам.
— Ти… си добре, нали? — Глупав въпрос, но в известен смисъл единственият важен.
Криспин отново се поколеба.
— Общо взето. Случиха се много неща.
— Разбира се. Твоята работа… добре ли стана?
Нова пауза. Сякаш и двамата се опитваха да налучкат пътя към непринудеността.
— Всичко мина добре, но… — Криспин отново седна на камъка. — Събарят я. Заедно с всички други, навсякъде.
— Какво?!
— Новият император има свои… убеждения за изобразяването на Джад.
— Невъзможно. Не може да си прав! Това…
Марциниан млъкна. Нямаше думи.
— Де да грешах. Подозирам, че работата ни тук също ще бъде свалена. Ще бъдем подчинени на сарантийските едикти. Ако всичко стане, както го замисля императрицата.
Императрицата. Знаеха за това. Чудо божие, бяха го нарекли някои. Според Марциниан можеше да има и по-земни обяснения.
— Гизел?
— Гизел. Чули сте вече?
— Разбира се. От куриерите. — Марциниан седна на съседния камък. Толкова пъти бяха седяли двамата тук или на пъновете зад портата.
Криспин погледна през рамо към храма.
— Ще го загубим това. Това, което направихме тук.
Марциниан се покашля. Трябваше да се каже нещо.
— Част от него вече се загуби.
— Толкова скоро? Не мислех, че…
— Не по тази причина. Изкъртиха Хеладик през пролетта.
Криспин не каза нищо. Марциниан обаче помнеше и това изражение.
— Юдрик се опитваше да спечели подкрепата на патриарха в Родиас — заради надвисналото нашествие. Отстъпи от ереста на антите.
Хеладик и неговият факел бяха последното, което Криспин бе създал, преди да замине. Сега мълчеше, седеше съвсем неподвижно. Марциниан се мъчеше да го разгадае, да проумее какво се е променило и какво — не. Странно му беше, че не може да разбере Криспин интуитивно дори след толкова много години. Хората заминаваха и се променяха. Трудното беше за останалите.
Повече тъга и повече живот, помисли си той. И двете. Широките длани на някогашния му чирак още стискаха документите, донесени от куриерите.
— Подейства ли? — попита Криспин. — Отстъпването?
Марциниан поклати глава.
— Не. Кръв се проля в този храм, в присъствието на патриаршеските пратеници; изложиха ги на риск. Много път има да извърви Юдрик, докато си спечели някакво благоволение. А си навлече и много омраза във Варена, когато свалиха тесерите. Антите видяха в това оскърбление към паметта на Хилдрик. Оскверняване на неговия храм един вид.
Криспин се изсмя тихо. Марциниан се опита да си спомни кога за последен път го е чувал да се смее в годината, преди да замине.
— Горкият Юдрик. Какъв пълен обрат. Антите да се гневят за оскверняването на свято място в Батиара!
Марциниан се подсмихна.
— И аз казах същото. — Негов ред беше да замълчи. Беше очаквал по-гневна реакция. Измести леко темата. — Изглежда, няма да има нападение засега. Така ли е?
Криспин кимна.
— Не и тази година поне. Армията е на североизток, срещу Басания. Ще станем провинция на Сарантион, ако преговорите успеят.
Марциниан поклати замислено глава. Смъкна шапката си, погледна я, нахлупи я отново на оплешивялата си глава. Нямаше да има нападение.
Всеки проходил мъж през цялата зима беше привлечен в укрепването стените на Варена. Правеха оръжия, упражняваха се с тях, складираха храна и вода. Нямаше много храна за складиране след лошата реколта.