Подписът също беше различен: само името й този път. Марциниан върна бележката. Бавно бръкна в този първи тежък сандък, зарови ръка в тесерите — светлозлатни, цветът топъл и гладък като мед.
— Внимавай. Остри са — каза Криспин.
— Пале — отвърна Марциниан от Варена. — С такива неща си режа пръстите още отпреди да си се родил.
— Знам — каза Криспин. — Точно това имах предвид. — Прибра бележката. И се усмихна.
— Можем да направим отново купола — каза Марциниан. — Не Джад, не Хеладик, както казва тя. Можем да измислим нова украса за храмове. Да се посъветваме с клириците, а? Тук и в Родиас, дори в Сарантион? — Гласът му трепереше от страстно желание. Сърцето му биеше лудо. Изпитваше непреодолима нужда да докосва и докосва тези тесери, да зарови ръцете си в тях.
Късно беше. Но не твърде късно.
Криспин се усмихна отново и огледа тихото прашно помещение. Бяха съвсем сами. Двама мъже, двайсет огромни, пълни догоре сандъка. Нищо друго. Никой друг не идваше вече тук.
Трябваше да наемат охрана, помисли си изведнъж Марциниан.
— Ти ще го направиш — каза тихо Криспин. — Купола. Пак. — Устата му се кривна в усмивка. — С тези, които са останали да работят с нас, ако не си прогонил всички с тираничния си характер.
Марциниан пренебрегна последното. Реагира на тихо изреченото. На добротата, изгубена от много време и върнала се отново.
— А ти? — попита.
Защото му хрумна, че по-младият мъж може изобщо да не поиска да работи. Беше му се сторило, че посрещна вестта за направеното с неговия Хеладик почти с безразличие. Марциниан смяташе, че го разбира. Как можеше това изобщо да го засегне след случилото се в Изтока?
Криспин му беше писал малко за купола в Сарантион, за онова, което се опитвал да постигне, да го направи така, че да подобава на обстановката. А и младата жена, дъщерята на Зотик, бе споменала в едно от писмата си. „Прослава на земята“ го беше нарекла. Самия купол и онова, което приятелят му правеше на него.
А мозайката я сваляха. Марциниан знаеше как става. Войници и ратаи. С тъпото на копия и тилното на брадви, с чукове, ножове и шпакли, удрят, дращят, стържат, чегъртат и тесерите падат, падат…
Как можеше човек да поиска да работи отново след това?
Измъкна ръцете си от сандъка, от златистото стъкло. Прехапа устна. „Прослава на земята“. Приятелят му все още скърбеше, а той самият — седнал да се радва като дете на нова играчка.
Но беше сгрешил. Или както осъзна по-късно — не беше съвсем прав.
Криспин междувременно се бе отдалечил. Гледаше с разсеян поглед плоските груби стени над скърцащите двойни врати в двата края. Тази стара църква бе построена според най-стария известен план: два входа, централен олтар под нисък разлат купол, извити просвети откъм изток и запад за молитва в усамотение и размисъл, поставки за свещи за възпоминание. Каменен под, каменни стени, без пейки, без подиум. Тук вече дори нямаше олтар или слънчев диск. Църквата бе поне на четиристотин години, от началото на санкционираното почитане на Джад в Родиас. Проникващата светлина бе мека и приглушена, лееше се хладна като бяло вино по камък.
И като видя как очите на колегата му се местят от една повърхност на друга, как проследяват потоците слънчева светлина, влизащи през зацапаните изпочупени прозорци горе (прозорците можеше да се почистят, стъклата да се подменят), Марциниан също започна да се вглежда. А след малко, в тишината, възвисена до най-проста радост, спря и вече гледаше само Криспин.
А Криспин гледаше ту на север, ту на юг, към полукръглите арки на стените точно над всяка от двете врати. И Марциниан знаеше, че вижда образи, все още несъществуващи на света образи.
Толкова често го беше правил самият той. Точно така се започваше.
— Аз ще направя нещо тук — отвърна Криспин на одевешния му въпрос..
Най-древната църква на Варена, „Джад извън стените“, не беше използвана за богослужения, откакто бе построен по-големият храм до нея, преди около двеста години. Комплексът се бе разширявал на два пъти след това, с добавянето на спални килии, трапезария, кухня, пекарница, пивоварна и малка болнична пристройка с билкова градина зад нея, с което първоначалната църква бе останала да служи само за склад, а след време бе престанала да служи и за това, бе се превърнала в прашен неподдържан приют за гризачи и други полски същества зиме.