Придобила бе патината на старост, аура на мир и покой дори и в това си неподдържано състояние, а камъните бяха много красиви, поемаха ведро слънчевата светлина. Тук отдавна не бяха палени светилници, за да се прецени как би могла да изглежда старата църква след свечеряване, подходящо осветена.
Беше неочаквано място за две пана мозаично изкуство, но пък липсата на олтар и диск можеше да се приеме като оправдание за светския характер на новата творба, реализирана — необичайно за мозайките — само от един човек.
Двете творби бяха със скромни размери, по една над всяка от двете двукрили врати.
„Няма да направиш бога, нито Хеладик. Всичко друго, което сметнеш за подходящо да се изобрази“.
Обещание. Баща й я беше научил да спазва обещанията си. Мястото — свято някога, — от столетия вече не беше. Смирено изящество, вкопчено все още в пространството, в камъните, във въздуха сред косите лъчи на утринен или предвечерен зрак. Но не беше свято вече, тъй че дори да съществуваха запрещения да се изобразяват човешки фигури в такива места, то несъмнено щеше да остане неподвластно на тях, дори без обещанието.
Разчиташе на това с пълното съзнание, че би трябвало вече да се е научил да не разчита на нищо, че каквото един човек сътвори, друг може да развали с меч, с огън или с декрет.
Но го имаше писмено, от императрица. А светлината тук — изобщо не го беше забелязвал преди — предлагаше друг вид обещание. И стана така, че прекара цяла година в работа тук, лятото, есента и зимата, която бе студена. Всичко направи сам, и това бе важна част от същината на целия труд, както го бе замислил още в началото, докато стояха с Марциниан в деня, в който се върна у дома. Всичко: почистването на малката църква, помитането, измиването на пода, на колене, подмяната на счупените прозорци, изтриването на клеясалата прах по все още запазилите се. Приготвяне на варта в пещите навън, изтриването на повърхностите, за да поемат подложката, дори сглобяването на двете скелета и стълбите с чук и пирони. Не беше нужно да са високи, можеше да останат укрепени на място. Работеше само на две стени, не на купол.
Оттатък, в големия храм, Марциниан с ратаи и чираци преправяше купола. След обсъждане със Сибард от Варена и други духовници тук и в Родиас решиха да изобразят горе пейзаж: преливане от гора в поле, къщи, ниви с богат урожай… пресъздаване на движението на антите всъщност. Без святи фигури, без човешки фигури. Патриархът в Родиас, като част от сложните преговори, които все още се водеха със Сарантион и Варена, се бе съгласил да преосвети храма, щом работата приключи.
В края на краищата това бе гробното място на Хилдрик, а неговата дъщеря беше императрица на Сарантион, империя, включваща вече Мирбор и голяма част от Басания. Мирният договор се чакаше от ден на ден.
Всички тези преговори с нищо не засягаха малкия бивш храм тук, във Варена. Беше незначително място. Можеше да се твърди дори, че направеното тук е било глупаво пилеене на труд: едва ли щяха да го видят много хора.
Толкова по-добре, мислеше си Криспин. Мислил го беше през цялата година и това му носеше мир, какъвто като че ли не бе изпитвал досега.
Днес обаче покоя го нямаше. Чувстваше се някак странно в края на дългото си усамотение. През цялото време го бяха оставили почти напълно сам. Марциниан наминаваше понякога в края на деня, за да постои няколко минути и да погледа тихо, но така и не каза нищо, а и Криспин не го попита нито веднъж.
Това си беше негово, неподвластно на ничия преценка. Нямаше тук благодетел, който да е одобрил скиците му, нито нечия изумителна архитектура или светска амбиция, с която да си длъжен да се съобразиш, да я разбереш и да влезеш в съзвучие с нея. По някакъв странен начин през цялата година Криспин имаше усещането, че говори на неродените, неживите, на поколенията, които можеше да влязат или не през тези врати и да открият две мозайки стотици и стотици години след днешния ден, да погледнат нагоре и да си кажат… каквото щяха да си кажат.
В Сарантион се беше оказал част от нещо колосално, общ поглед от възможно най-голям мащаб, стремеж към свръхчовешкото… Но това нямаше да остане. Неговата част от това навярно вече бе унищожена.
Тук стремежът му бе също толкова амбициозен (знаеше го; Марциниан, мълчалив всеки път, когато дойдеше да погледа, също трябваше да го е проумял), но в същото време направеното беше напълно, дълбоко и неоспоримо човешко по мащаб.
И тъкмо поради това навярно щеше да се съхрани.
Не знаеше. (Как може да знае човек?) Но тук, сред тази мека, ведра светлина Криспин беше редил камък и стъкло повече от година (отново бе лято, листата отвън тъмнозелени, пчели жужаха в цветята и буйно израслия жив плет), за да остави нещо след себе си, след като умре. Нещо, което може би щеше да каже на бъдните, че някой си Гай Крисп от Варена, син на Хорий Крисп зидаря, е живял, бил е тук на божията земя за отредения си срок и мъничко е разбирал от човешкото естество, и от изкуство.